"Алхимия на тайните" - Стефани Гарбър (Ревю)

 

Заглавие: "Алхимия на тайните"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Катя Перчинкова

 

Брой страници: 336

Година: 2026

 

 

Чудех се, дали ако сега за пръв път се срещам с историите на Стефани Гарбър щях толкова силно да обикна световете, които създава. Дали щях да чета така прехласнато, както преди почти десет години четох "Каравал"?

Алхимия на тайните ми даде този отговор.  В един преситен на роментъзи свят,  все още има завладяващи фентъзи истории със страхотно изградена, изпълнена с напрежение любовна нишка, която те кара да разгръщаш страница след страница, трескаво предавайки се на чара на главните герои. 

Стефани Гарбър отново скача в дълбокото на това, което прави най-добре - да преплита опасност и магия в оспорвана надпревара с времето. Но този път игралната дъска не е мистериозният и пълен с магия Каравал, а Лос Анджелис - град на ангели, звезди и мечти. 

 Холанд Сейнт Джеймс, главната героиня на нашата история, разбира се, още с първите страници се забърква в неприятности. Силно приключенската й натура и увлечението й към различните градски легенди подтикват Холанд да се свърже с Мъжа с часовника, който й казва, че има един ден да открие Алхимичното сърце или ще умре. 

Оттук, всъщност още от първата страница бих казала, историята носи до голяма степен духа на Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход (в частност), само че вместо красиви жени, около Холанд се навъртат банда мистериозни мъже, кой от кой по-привлекателен, по-притегателен и по-опасен. Типично в своя стил, Гарбър успява до края да запази интригата около личността на Адам, Мейсън и Гейб, оставяйки читателя също като Холанд да се лута в тъмното, без да знае на кого може в действителност да се довери.

 

Историята на Холанд е трескав лов на съкровища, надпревара с часовника, надпревара със смъртта. А Лос Анджелис никога не е изглеждал по-магичен, мистериозен и привлекателен. Стефани Гарбър успява да отведе читателя отвъд бляскавия живот на Холивуд и да превърне този пълен с илюзии и разбити мечти град в пиршество за читателя. 

Под повърхността на тази вълшебна атмосфера Стефани Гарбър отваря една от неизменните теми в своите книги - доверието. Макар че на моменти главната героиня Холанд ми се струваше малко наивна, премисляйки сега сюжета си давам сметка, че това е бил желан ефект, поради няколко причини. Първо, за да може да избродира тази притегателна нишка между нея и останалите главни герои. Второ, за да може да придаде на историята нужната лекота, която да балансира напрегнатия сюжет. Трето, за да ми докаже в края точно обратното и да акцентира върху това, че човек трябва преди всичко и най-вече да има доверие в себе си. 

"Алхимия на тайните" е прекрасно балансирана между динамиката на действието, магията на светоизграждането и напрежението и привличането между главните герои, без да престъпва границата между желание и лъст. Много елегантна и омайваща, както всички нейни книги. 

"Финал" - Стефани Гарбър (Ревю)

Заглавие: "Финал"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Цветана Генчева

Брой страници: 368

Година: 2020

Чакам го този финал от две години. Честно да ви кажа, бях загубила вяра, че Бард ще довършат поредицата. А това е тъжно поради ред причини. Стефани Гарбър плете магия като малцина други писатели. Нейният Каравал беше наистиина вълшебно, опасно и вълнуващо приключение. А българските корици са определено едни от най-красивите и започвайки от "Каравал" до "Финал" ставаха все по-красиви. Щеше да бъде наистина тъжно да си останат самички на рафта, без този червен разкош да ги завърши. Но с облекчение признавам, че излишно се притеснявах. Бард издадоха и последната книга, с която завършиха цикъла, при това го направиха с вкус и финес. Оформлението на корицата е изящно, елегантно и изпипано до последната купа. 

Не е особено лесно да напишеш ревю за последната част от поредица, без да изпуснеш някой и друг спойлър, така че ако не сте чели първите две книги, четете този текст на своя отговорност. Може и да спойлна нещо дребно. 

Къде заварваме двете сестри и двамата братя след края на "Легендата"?

Каравалът отдавна е свършил. Донатела вече знае коя е самоличността на Легендата, но не бих казала, че това я прави наистина победител в играта. Лъжите и игрите помежду им са твърде много и твърде оплетени, за да триумфира, който и да е от двамата. Орисиите са на свобода. Джулиан замина за една седмица по заръка на Легендата (впрочем така и не се разбра какво е правил, което беше една безсмислена неизвестна) и пет седмици по-късно още не се е върбал. Скарлет е решила, че няма да чака повече сянката на един мъж, който не може да й предложи бъдеще, и решава да си опита късмета със злополучния граф, чийто образ вече трета книга подред се използва като реактор на разни събития, без всъщност да сме го видели нито веднъж. 

А орисиите са на свобода. 

Тела вижда Легендата само в сънищата си, а той изглежда се старае да се държи на разстояние от нея и буквално, и метафорично. Но орисиите са готови да объркат плановете на всички.  Падналата звезда, орисията, който е създал останалите орисии заедно с една изключително силна магьосница, иска да си върне могъществото. А сега, освободен от тестето на съдбата, е на една крачка от постигането на своята цел. 

Впрочем за тази магьосница също нищо не разбрахме. Ако трябва да отчета някакви минуси, това биха били тези епизодични участия на иначе ключови за действието фигури, чиито образи обаче останаха просто като декор. Знам, че историята се фокусира около Легендата, Джулиан, Тела и Скарлет, но тази липса сега в третата книга се усеща по-осезаемо. Но това в известна степен беше очаквано. Няма как иначе, предвид колко тайни останаха неразкрити и предвид обема на последната книга.

Ако някой умее да си играе добре с чувствата на своите герои това определено е Стефани Гарбър. Тела и Легендата са като опъната струна, която заплашва всеки момент да се скъса или да удари като камшик сърцата им. Едно непремерено дръпване и всичко пропада. Една нестаена въздишка и играта приключва. Каравалът може и да е свършил, но танцът  продължава. Легендата се опитва да измами и съблазни своята любима, а Тела не бива да показва, че душата й припява под неговия съпровод. 

Обожавам факта, че Стефани Гарбър е успяла да запази магията от първите две книги, когато беше далеч по-лесно да застели сцената с вълшебства и чаровни измами, криейки ги зад декорите на Каравала. Сега Каравал няма, но магията е все още тук  - таи се в думите, наднича иззад откраднатите погледи, крие се в илюзии, разтваря се в аромата на любов и разбити сърца. Още по-великолепно е това, че Гарбър успява да пренесе тази магия в ума на читателя, правейки го ненатрапващ се гост на цялото това приключение. Усещането е като да си се промъкнал тайно на Каравала, без да се притесняваш, че ще бъдеш открит. 

Разкошен финал на една красива история, изпълнена с коварство, илюзии, красота и жестокост, жажда и плам, вълшебства и безпощадност. Много ще ми липсва това вълнение, преследването, откраднатите мигове, словесните битки и красивите илюзии. Имаше едно малко бобче-подсказка, което ме кара да се надявам, че може и да има някой и друг spin-off към Каравала, но да видим. :)

Внимавайте с "Легендата" - чарът му е опасен.

Издателска къща Бард и този път не ме разочароваха. Нямала съм възможност да се докосна от оригиналната корица на книгата, но решението да обвият книгите в тази матова материя, която се плъзга като кадифе под пръстите ти, е наистина разкошна. 

А да знаете този Каравал как го чаках! Тази книга излезе в един много подходящ за мен момент. Една от малкото ми читателски кризи, породени от външни фактори. И все пак в дни, в които не можеш да се концентрираш върху дори едно единствено изречение, е истинска прелест да държиш в ръцете си една толкова пленителна история. Каравалът беше точно това, от което имах нужда - магия и реалност, преплетени в едно, за да ми напомнят, че колкото и да е жесток понякога единият свят, това не означава, че трябва да се откажа от другия. 

Каравалът е една от онези книги (поредици), в чиито свят копнееш да се потопиш отново. Ала нищо не може да бъде така очарователно както първия прочит.  Колкото и да е красива и вихрена историята, веднъж изживяна, повече не може да предложи това тръпнещо очакване, искрена изненада и непреодолима жажда за още една дума, още една страница, още едно изречение.  Каравалът никога не е един и същ. Няма смисъл да се опитвате да го играете наново. Така че ви съветвам, насладете се на всяка дума и всяка буква от нея, защото след това ще ви липсва, а чакането на следващата ще ви се стори безкрайно.

Харесвам много неща в тази книга. Харесвам това, че е добре балансирана, харесвам динамиката и скоростта й. Харесвам начина, по който Стефани Гарбър изпълва героите си с някои характерни за тях черти, което им придава плътност. Харесвам мистериозният свят, който създава. Харесвам закачката между главните герои - между Скарлет и Джулиан в първата книга и сега между Данте и Тела във втората, харесвам езикът, който използва Стефани Гарбър, харесвам наистина много неща в тази книга. Но това, което истински ме завладява, е Каравалът - толкова магичен, мистериозен, объркващ и непредвидим, играещ по тънката граница между въображение и реалност, оставяйки ме да се чудя във всеки един момент, дали това е част от сценария или се случва наистина. 

Тази магия ме владее дори и сега, седмици по-късно. Искам отново да се върна в Каравала, но не искам да преигравам тази игра, сега когато козовете са на масата, искам нова игра. Искам да видя какво е замислил Легендата. 

Да, Легендата - един от най-очарователните и опасни персонажи не просто в книгата, а изобщо. Тайнственият господар на Каравала е способен да създаде илюзия, която ще ви накара да загубите ума си (по него включително). И Тела почти го изгуби. Едва завършил първият Каравал, който тя наблюдава иззад завесите, Тела получава покани за следващото представление на Легендата - Каравал, огранизиран за рождения ден на Кралица Елантин. 

И ако интригата в първата книга ви се стори оплетена, почакайте да видите какво е сътворите Гарбър във втората. Нищо не е толкова просто. А правилен избор няма. Тела продължава да получава бележки от своя "приятел". Същият, който й осигури билети за първия Каравал, същият, който знае къде е майка й, същият, който иска да получи името на Легендата в замяна на информация за майката на Тела и Скарлет. 

Може би тук е моментът да ви кажа, че надолу ще има мъничко спойлъри, четете на ваша отговорност.

Времето изтича преди още преди да е започнал Каравалът. А залогът се вдига.  Името на Легендата вече не е достатъчно за Приятелят. Той иска Легендата. А Тела трябва да му го предаде, ако иска да спаси майка си. Ала истинската самоличност на господарят на Каравала е тайна, която не може да бъде пропукана отникъде. Единственият начин да спаси майка си е да спечели следващия Каравал, защото първото лице, което види след като е спечелила, ще бъде това на Легендата. 

Тела дори и не подозира с колко древни и смъртноносни сили влиза в схватка и съюз, за да постигне целите си. Много повече от спасението на майка й е заложено на карта. Буквално. И на Тела й предстоят някои ужасяващи решения, изхода от които просто няма как да свърши добре. И за да бъдат нещата още по-интригуващи Стефани Гарбър хвърля на масата картата с Принца на сърцата - зловещ, безсърдечен и много опасен. За Принца на сърцата казват, че сърцето му отдавна спряло да бъде, а целувката му си заслужава да умреш за нея. И точно това ще се случи с теб, ако го целунеш. Ала все пак има една целувка, която ще се отрони от устните на Принца на сърцата и ще вдъхне живот, вместо да убива - целувката на истинската му любов. Тя ще накара сърцето в гърдите му отново да забие. Толкова тривиално и сякаш точно това създава истинската магия. 

Тела, разбира се, ще се забърка и с него. И ще се озове по средата на една многовековна битка между две мистични сили - Легендата и Принцът на сърцата. Няма добро и зло в тази битка. Помислете си пак преди да застанете на страната на Легендата, макар че няма как да не ви омае. Неговите ръце също не са чисти, целите му не са алтруистични, а намеренията му са продиктувани от личен интерес. Той не е героят. Може би е злодеят. Може би е влюбен мъж, а може просто да е егоистично копеле. Може и да е всичко това. Той е Легендата все пак. Ще получите своите отговори. Стефани Гарбър не ни изолира дори в края на книгата. Ала всичките тайни, които разкри, не задоволиха любопитството ми, напротив, породиха повече въпроси. 

Все пак информация не липсва. Стефани Гарбър ни позволява да надникнем зад кулисите на Каравала, като ни запознава малко по малко с актьорите на Легендата, които Тела вече е срещала в предишната игра. Тя вече знае колко измамна може да бъде играта, знае кои са актьорите. Ала въпреки това този път всичко изглежда истинско. Тогава Каравалът игра ли е или реалност? Как да спечели, ако не знае в какво се забърква?

Кой е Легендата? Коя е истинската любов на Принца на сърцата? Ще спечели ли Тела Каравала? И каква цена ще плати? Толкова много отговори ви очакват в края на магията. Да си призная, завиждам не особено благородно на тези от вас, на които им предстои да се потопят отново в Каравала.

Магията на Каравала ще ви плени

Когато Издателство Бард пуснаха на пазара това прекрасно издание, нямах търпение да я имам. И може би заради това очакване и желание, бях малко предубедена към "Каравал" на Стефани Гарбър. Но тази книга задмина всичките ми очаквания, удвои ги и направо отпраши напред.

Не помня кога за последно съм чела толкова магнетична книга. Не помня, дали изобщо съм чела толкова магнетична книга. Пленителна е.
"Каравал" е книга за магия, която сама по себе си е магия. Всяка думичка е като заклинание, което ме вплита все по-дълбоко и безвъзвратно в историята.

Почеркът на Стефани Гарбър е лек, феиричен и балансиран. Не си е спестила описанията. Отделила е на Каравала нужното време и внимание. Но тези описания не дотягат, всяко едно от тях запалва по една малка лампичка във въображението на читателя, осветявайки още един детайл от шеметния Каравал, разкривайки парче по парче пърстрия солиден пъзел. Прекрасен текст и прекрасен превод, който се чете леко и увлича неусетно.

Признавам, че историята започна доста скучно и обикновено. Стефани Гарбър директно ни хвърля в прегръдките на главните действащи лица и първото впечатление, което оставя за тях не е особено приятно. Което за момент ме накара да се запитам "Искам ли да чета тази книга наистина?"
Но за щастие това интро беше кратко. А и не мога да отрека, че имаше своята функция. Но веднъж потънала в това приключение, не мога да се откъсна от страниците и... О, да! Искам да чета тази книга.

След дългогодишна  едностранна кореспонденция, Скарлет най-накрая получава отговор от Легендата - собственик на Каравала. Не просто отговор, а покана. Но да тръгнеш за Каравала не е толкова просто.
Скарлет и Тела израстват под зоркия и жесток поглед на баща си. Никога ненапускали своя мъничък остров. И като че ли единственото спасение за двете девойки е предстоящата сватба на Скарлет за мистериозен благородник.
Ала тази покана променя всичко. Сватбата е след броени дни, както и Каравала. Но това е възможност, която човек не може да изпусне. Тела заминава тайно за Каравала и Скарлет няма друг избор освен да я последва, защото това е нейната сестричка, за която тя би дала живота си .

Каравалът е нещо, което не можете да си представите. Толкова тайнствен, красив и магичен, че ми се иска да бъда част от този свят. За пръв път ми се иска да бъда героиня в книга.
Каравалът е игра. Нещо, което Легендата не спира да напомня на своите гости. Но тази игра изглежда толкова истинска, заплахите, които дебнат от тъмните улички са толкова реални, а магиите, които се случват толкова пленителни, че човек е способен да загуби ума си в нея.

Всяка година играта на Каравала е различна, както и наградата за победителя. Тази година участниците трябва да открият Тела. Изгубената сестра на Скарлет. А наградата е повече от изкушителна.Желание - Легендата ще излълни едно желание на победителя. Така че Скарлет няма друг избор освен да играе. Веднъж влязла в Каравала, тя иска единствено да открие сестра си. А може би Легендата е способен да изълни желанието й - спокоен и сигурен живот за двете момичета, далеч от баща им.

И разбира се, какво е една такава история, без в нея да е намесен един млад, самонадеян чаровник като Джулиан. Джилиан е последният щрих, който окончателно да грабне женската аудитория. Младият моряк влиза в Каравала заедно със Скарлет по свои сибствени причини, които остават мистерия до края. И въпреки че на няколко пъти почти я изоставя, в крайна сметка успява да я отърве от не една и две каши. Двамата споделят това опасно и магично приключение заедно, ала в края му Скарлет все още няма представа кой е Джулиан.

Стефани Гарбър не дълбае много дълбоко в героите си. Задоволява се с това да изгради характерите им без пролуки. Те не са многопластови, нещо към което много автори се стремят и едва малцина постигат. За сметка на това обаче всяко едно действие е добре подкрепено от индивидуалността на всеки герой, което ги съживява ярки, от плът и кръв.
Стефани Гарбър компенсира това превръщайки Каравала в център на вселената. Историята е сложна, заплетена и многослойна. Връща ни назад във времето, за да ни разкаже началото на Каравала както и в някои от повратните точки в живота на Легендата. Тук авторката не е пестила усилия. Действието е динамично и интензивно. Каравалът дълбае толкова дъбоко в душите на своите участници, че ги оголва до кокал, за да влее в тях своята магия. Каравалът е игра. И въпреки всичко не е само игра. Каравалът е истината, която всеки от героите ще открие за себе си по време на шоуто. Ще победи единствено онзи, които е готов да приеме тази истина за себе си, единствено онзи, които е готов да се изгуби напълно, за да открие пътят обратно към себе си. 

Каравалът е магия, не я пропускайте.

"Спектакъл" - Стефани Гарбър (Ревю)

 

 Заглавие: "Спектакъл"

Автор: Стефани Гарбър

Издателство: Бард

Превод: Яна Радостинова

 

Брой страници: 224

Година: 2024

 

(Ако не сте чели основната трилогия ви препоръчвам да прескочите този текст.)

Тази книжка е същинско бижу. Написана с присъщата за "Каравал" красота, елегантности и щипка опасност, тя ни връща отново във Валеда в навечерието на Големият празник (не особено оригинално име за празник в страна пълна с вълшебства). 

Императрица Скарлет е обзета от трескава подготовка за голямото тържество. Нови и все по-пищни украси се появяват с всеки изминал ден в двореца и из цяла Валенда. Навън вали сняг за пръв път от незапомнени времена, а дворът е осеян с красиви ледени скулптури, които те карат да се чувстваш като в приказка. А Донатела както обикновено си търси белята. Цяла Валенда е украсена, всички са притаили дъх в очакване на празненството и най-вече на подаръците. Тела обаче още не е измислила какво да подари на Легендата. А и Легендата хич не изглежда заинтересован от предстоящия празник, нито изглежда има намерение или желание да го прекара с нея. Изобщо положението е критично. Затова Тела прави това, което умее най-добре, забърква се в неприятности. Но ще дойде ли някой да я спаси? Принцът на бял кон? Или поне някой висок, тъмен, опасен тип с цилиндър?

Хич не харесвам това описание, но Легендата обича да стои в сянка и да дърпа конците на своите актьори. Мистерията и тъмнината му отиват. 

Отвъд магията, отвъд вълшебствата на Валенда, които могат да ви накарат да мечтаете за захарни изкушения и пищни представления, Стефани Гарбър акцентира върху една много важна тема. Стереотипите във взаимоотношенията ни с любимите ни хора и как правилата и приетите норми могат да затворят пътища, вместо да ги разчистят. Защото в крайна сметка любовта не е бисквита, която да опечеш по точна рецепта. Любовта и отношенията между хората опират до доверие, сигурност и отдаденост. Няма универсална формула. Не можеш просто да сложиш нужните отметки в наръчника и да си кажеш "Да, обича ме." Да обичаш някого, означава да му вярваш, да вярваш в него. А това означава на първо място да вярваш в себе си. 

Харесва ми посланието на Стефани Гарбър и как то е поднесено - с финес, пищна магия, щипка опасност и лека пикантна тръпка, която само изостря апетита на читателя, пробуждайки копнеж, а не лъст. 

А изданието е страшно красиво. Илюстрациите вътре са разкошни. Обожавам панелите във въображението на Тела, когато си представя изчервена как Легендата ще дойде да я спаси, харесвам как е уловена уязвимостта й, нежността и силата й, приключенския й дух. Тази новела е истинска наслада за читателската ми душа.

  

"Двор от скреж и звездна светлина"

Това е една от малкото книги, да не кажа май единствената, за която бих ви препоръчала да прочетете някой и друг спойлър преди да я започнете. Големи изненади няма, не и ако сте фенове на поредицата. А правилната нагласа за нея е много важна. Поне за мен беше важна. Днес прочетох доста негативни коментари на разочаровани читатели, но мисля, че повечето се дължат на грешна нагласа, също като мен.

Чаках с огромно нетърпение "Двор от скреж и звездна светлина", както очаквам всяка книга на Сара Дж. Маас. Това са любимите ми книги за почивка между сериите с тежки и сериозни четива. И сега съм в една такава почивка, която започна с "Легендата" на Гарбър и "Размяната" на Зелазни, мина през Сара Дж. Маас и тъй като все още не се чувствам готова да изляза от тази фаза сега продължавам с "Момичето и Кулата", но за нея повече като я приключа.

Поредицата за Дворовете на елфите е една от любимите ми поредици. Сара Дж. Маас успява да натрупа напрежение и да създаде лабиринт от възели, които грандиозно се разплитат в края на историята. Поредицата започна малко мудно с "Двор от рози и бодли". Мудно не е точната дума, не й липсваше динамика, действия и събития, но беше някак безлична. Особено Фейра. През цялото време ми идеше да откъсна главата на тази малка самосъжаляваща се лигла. За щастие гневът ми се поуталожи, когато в "Двор от ярост и мъгла" стана ясно, че това е целенасочен ход от страна на авторката, за да покаже градацията в персонажа на младата елфка. И се получи, Фейра си стъпи на краката и откри своя другар. По тази сюжетна линия се забавлявах ужасно много. А семейството на Рис е може би нещото, заради което действително обичам тази поредица. Касиан, Аз, Мор и Амрен най-добрата четворка персонажи събрани на едно място в дискусия. И докато първите две книги бяха по-лежерни "Двор от крила и разруха" бе безапелационната кулминация в тази история. Назряващата война се заформяше все по-мащабна, страница след страница, а краят беше наистина впечатляващ за книга от този жанр. Сара Дж. Маас умее да балансира между ужасите, с които засипва своите герои и спокойните, изпълнени с хармония и обич моменти, които им подарява.

За мен "Двор от скреж и звездна светлина" не е четвъртата книга от поредицата, а по-скоро новела към историята. Не броят на страниците ме притеснява, макар че на фона на предишните книги, тази е значително по-кратка. Тази история е като плавен преход от основната трилогия и както ми се струва следващите книги, чието действие пак ще се развива в този свят, ала ще се завърти около Касиан и Неста.

"Двор от скреж и звездна светлина" е глътка въздух между историята на Рис и Фейра и следващите книги, които Сара Дж. Маас е планирала. Тя е спокойна, лежерна и обяснителна. Като дълъг епилог, който поставя основата за следващите й идеи.
Войната е свършила. Фейра, Рис и всичките им съюзници са победили. Ала така дългоочаквания мир не е толкова блажен, колкото са се надявали. Да спечелиш войната е по-лесно, отколкото да създадеш нов и стабилен свят след това от руйните, оставени от собствените ти битки. Белезите и раните не заздравяват току така. А времето отново притиска Рис и Фейра. Работата е ужасно много, а динамиката на събитията толкова интензивна, че ги прави трудни за смилане и осъзнаване. Загубите след войната са ужасяващи, а отговорността смазваща. Вината се прокрадва във всеки един от тях и да продължат напред се оказва много по-трудно от очакваното. Кошмарите спохождат сънищата им и твърде много неизказани неща висят помежду им.

В тази книга Сара Дж. Маас заглажда донякъде ръбовете и гънките в емоционалния хаос на своите герои, помага им да сложат в ред мислите и чувствата си - някои по-успешно от други. Подарява на Фейра и Рис така очаквания от всички край и превръща разрива между Неста и Касиан в грандиозна пропаст. Очертава линиите на пътя, който ги очаква да извървят заедно и всеки сам за себе си.

Малко съм разочарована и недоволна, но не мога да обвиня никого за тези чувства. Те се дължат на моите собствени очаквания и липсата ми на заинтересованост. Убедена съм, че ако си бях направила труда да прочета какво се случва с поредицата, щях да стигна до тази информация. Но аз съвсем наивно очаквах да се разгърне нова глава от света на Дворовете. Сега с оглед и на скорошната поява на рожбата на Сара Дж. Маас, начинът по който се развиха събитията ми се струва съвсем логичен. Дори бих казала, че е предизвикателство да се справи с толкова амбициозни планове. Да се забравяме все пак, че скоро излиза и последната книга за Селена. Така че не е толкова чудно, че се е концентрирала около събията в личния си живот и големия финал на едната си поредица и е предпочела да действа хитро и дипломатично с Дворовете.

Въпреки всичко с радост мога да ви споделя, че качеството на писане не е спаднало. Въпреки описателния си характер, ви гарантирам, че чувството й за хумор е в пълна сила. Смяла съм се с глас на повечето от дискусиите в семейството на Фейра. Празненството по случай зимното слънцестоене беше истински разкош, изпълнен с провокативни разговори и много шеги. Мор, Касиан, Аз и Амрен са във вихъра си във всяко едно отношение. Неудържими, забавни и пъстри, техните образи са толкова колоритни, че както обикновено ми е по-интересно да чета пасажите, в които всички заедно са се събрали във всекидневната на градската къща, отколкото отделните нишки на любовните истории.

Ако харесвате творчеството на Сара Дж. Маас и подходите към тази книга с подходяща нагласа, няма начин да не ви хареса.

"Да убиеш кралство" - Александра Кристо (Ревю)

Заглавие: "Да убиеш кралство"

Автор: Александра Кристо

Издателство: Orange Books

Превод: Гергана Минкова

Брой страници: 448

Година: 2019

Обожавам мрачните истории, изпълнени с опасен чар, стаен копнеж и звездно небе, черно като нощта, ухаещо на отчаяние и сила, преплетени в едно. Мисля, че досега три поредици/книги са ме карали да се чувствам по този начин.

Първа и втора книга на Каравал от Стефани Гарбър, чиято последна част от поредицата (Finale) се надявам да видим догодина и у нас. 

Поредицата за Вълшебният народ на Холи Блек - "Жестокият принц", "Злият крал" и съвсем скоро "Queen of Nothing"

И "Да убиеш кралство" от Александра Кристо.

Не бих променила и една буква в тази история. Не бих добавила и един щрих към образите на Лира или Елиан. Не бих изсипала и една капка дъжд повече от това, което вече се изля върху им. Нито бих им спестила нещо. Идеална е така, както е.

Лира е сирена, красиво морско създание, повелителка на океанските води, дъщеря и наследница на чудовищната Морска кралица и безмилостна убийца. Тя е Гибелта на принцовете. Онази, която Елиан най-силно копнее да види мъртва в другия край на харпуна си. 

Легендите за песента на сирените се простират отвъд митология и приказки. Тя е толкова красива,нежна и омайна, че е способна да накара всеки моряк да се покори напълно пред сирената и морето.

А океанът си има свои правила. Всяка година в седмицата на рождения си ден, всяка сирена трябва да примами и убие един човек, като изтръгне още биещото му сърце от гърдите му. Човешките сърца означават нова сила за сирените. Колкото повече сърца притежават, толкова по-могъщи са. А тази година Лира ще отнеме осемнадесететото си сърце, ако поредица от грешни избори и обстоятелства не я захвърлят сама, изгонена от дома си насред океана, с чифт непохватни и слаби крака вместо златистата й силна опашка. 

И я спасява не кой да е, а Елиан, наследникът на Мидаския престол, златното момче, принц и пират и не на последно място - убиец на сирени. 

Елиан никога не е чувствал двореца като свой дом, сякаш това е просто пристанище, подслон, където може да се разтъжи с любимите си хора преди отново да се върне в истинския си дом - в окена на борда на "Саад". Заобиколен от шайка пъстроцветни персонажи, Елиан се ползва с доверието, обичта и уважението на своят екипаж, на своите приятели, на семейството, което сам си е избрал. 

Ще откриете повече прилики между Елиан и Лира, отколкото всъщност е реалистично, но именно това изгражда и подсилва образите им толкова многопластово. 

Несъмнено привилегированото положение и острият език и на двамата създава напрегната и интригуваща атмосфера, която обаче е добре балансирана от нехайните шеги на капитана и разбира се постоянните заплахи за смърт от прясно превърната в човек сирена. 

Лира е толкова свирепа, а Елиан толкова свободолюбив, че просто не може да останете безразлични към тях и начинът, по който се променят и превръщат в нещо по-добро заедно. Oсобено впчеатляваща е трансформацията на Лира. Тя извървява дълъг път и въпреки че е вдъхновена от Елиан и екипажа на Саад, спокойно мога да кажа, че го извървява сама. Че инициира промяната отвъртре. Александра Кристо си позволява да отдели време на този път. Запраща "малката русалка" безмилостно назад в миналото, там където е започнало всичко, при първото убийство, при второто, хвърля срещу нея всеки грях, всяка жестокост, изпитана или извършена от нея. За да й помогне да извърви пътя към себе си. Невъзможно е да простиш на себе си, ако първо не приемеш къде си сбъркал. 

Истината е, че в началото толкова драстична промяна ми се виждаше повече от нерелаистична, но Кристо отдели наистина достатъчно време и усилия, за да я превърне в многопластов процес, за да я облече с факти и добре обусловени действия. 

Кристо работи с шепа персонажи, но се е постарала да ги нарисува добре. Изпълени със сарказъм и нехайни усмивки, те показват с действията си повече, отколкото се опитват да прикрият с думите си. 

Знаете ли, не можах да не направя паралел мжду Елиан и Алукард от Цветовете на магията. И двамата потайни, нахакани, арогантни, опасно усмихнати, чаровни и не по-малко жестоки и справедливи , ако се наложи. С тази разлика, че Алукард си падаше по принца, а Елиан е принцът, който си пада по сирена. :) 

Александра Кристо се придържа към класическата приказка на Андерсен, позволявайки си да втъче много от оригиналните мотиви, характеристики на персонажите и идея. И в същото време я преобръща с главата надолу, така че да изпитаме романтиката на така обичаната приказка от детството ни и в същото време стоим наелектризирани до края, подхранвани от всяко изострено до край чувство - от жестокостта и свирепостта до лоялността и саможервата. 

Тази история има материал за трилогия и дори за произдовни на нея книги, но Кристо е избрала да напише и издаде завършена история. Без вратички за продължения, без неизяснени детайли. Не че няма какво да се хване човек, ако реши да открива нови хоризонти в този свят...

Е, макар че ми е малко мъчно, задето сега няма да тръпна в очакване на нова книга, уважавам и харесвам това решение. Може би само мъничко ми липсваше повече задълбочаване в бекграунда на Мадрид и Кай, например, и изобщо на страничните персонажи, че дори и в този на Елиан. Но пък иначе тази книга щеше да се превърне в истинска тухла и може би нямаше толкова да зарадва читателското съсловие. :)

Това е историята на една мрачна "малка русалка" с коси червени като ада и поглед пламнал като огън, която посяга към вас за да изтръгне сърцето ви. И един пират  - безрасъден, безмилостен и не по-малко свиреп от нея. Готов с цената на всичко да брани това, което обича, пък било то и морско чудовище. И е просто пленителна. 

P.S. Харесвам корицата на Ориндж. :) Харесвам идеята и арта. Харесвам, че имат такава. Започнаха да ми идват в повече кориците с букви оплетени в тръни и безсмислени дантели.