"Дракончето с шоколадово сърце" - Стефани Бърджес (Ревю)

Заглавие: "Дракончето с шоколадово сърце"

Автор: Стефани Бърджес

Издателство: Ибис

Превод: Преслава Колева

Година: 2019

Брой страници: 256

Обичам да чета детски книги, но трябва да призная, че повечето такива губят част от очарованието си, когато човек порастне. Когато си малък, ти се стува доста нерелаистично, че този ден ще дойде. Например, винаги съм била твърдо убедена, че никога няма да си пусна сама по собствено желание новинарска емисия. Те винаги бяха толкова скучни, еднотипни, потискащи. Дори в студентските си годинине го вярвах, дори когато започнах първата си работа, дори коато напуснах втората си работа. Но и този ден дойде. Така че, да, детските истории губят част от магията си, част от влиянието си върху нас, защото сме станали малко по-цинични, малко по-скептични..

Не такъв е случаят с "Дракончето с шоколадово сърце". 

Тази объгната с обич и шоколад история сви трайно гнездо в сърцето ми. И ме омагьоса от глава до пети. От сърце до очи. 

Запознайте се с Авантюрин. Тя е дракон, най-малкото драконче в своето семейство. Новоизлюпеното, чийто люспи те първа са започнали да се оформят и втвърдяват. И колкото е малка, толкова е и вироглава, и нетърпелива да порасне, като всички деца. За да получи повече свобода, за да се докаже пред майка си, която не спира да й посочва по-големите й братя и сестри за пример. Ужасно досадно! Адски е трудно да те вземат на сериозно когато си малък. Никой не вярва във величието ти, макар че то е очевидно. Но това е положението. Възрастните са слепи за тези неща. Вглъбени в собствените си очаквания към нас, често забравят как изглежда света през очите на един дете - колко е пъстър и вълнуващ, изпълнен с приключения и тайнства, които само и единсвено ние можем да открием. 

Това би трябвало да ви даде основните насоки, за да разберете правилно решението, което взима Авантюрин. Да напусне семейното гнездо и да открие своето призвание, за да затвори веднъж завинаги устите на всички недоволни от нея възрастни. Все пак не забравяйте, че тя е дракон - най-смелото и свирепо същество на земята. Какво може да се обърка?

Е, обърква се, още на следващата сутрин, Авантюрин се събужда в човешко тяло, след като предната вечер се е натъкнала на един кулинарен магьосник, който я е почерпил с омагьосан топъл шоколад. (Признавам си, че колкото и да обичам Авантюрин, едно дяволито гласче в ума ми не преставаше да повтаря в онзи миг "Ето, затова ви казваме да не приемате нищо от непознати!" ). Но дори и така, Авантюрин има повод да е щастлива, защото тя най-накрая е открила своето призвание - да прави шоколад. 

Но да се превърнеш в чирак шоколатиер съвсем не е отлкова лесно, колкото изглежда на пръв поглед. И на Авантюрин не веднъж и дваж ще й задимят ноздрите, както от работа, така и от леснозапалимия й характер, защото дори и затворена в тялото на малко невръстно момиченце, тя си остава свиреп дракон с приключенски дух! ;)

Не е лесно да намериш пътя си през минираното поле на родителската загриженост, нито да пресечеш моста на приятелството, защото той е опасен и постоянно се клатушка. Освен ако сам не подсилиш опорите му. Не е лесно да покажеш нужното постоянство, когато най-накрая откриеш своята страст в живота, а всички околко теб клатят скептично глави. Но Авантюрин го прави с много жар и заразително настроение, което ще ви накара да се свието под топлото одеало с хубава книга и шоколад в ръка. :)

Историята на Авантюрин е едно от най-очарователните неща, които съм чела тази година, може би най-очарователеното. Огън и жупел, та тя се разказва за дракон и шоколад! Пожелавам си от сърце повече такива книги през 2020 години. :) Пожелавам го и на вас! :)

А ако се чудите какво да подарите някому за Коледа, Авантюрин е идеална. 

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Град от Месинг" - С. А. Чакраборти (Ревю)

Заглавие: "Град от Месинг"

Автор: С. А. Чакраборти

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Година: 2019

Брой страници: 480

"Град от Месинг" се оказа много по-голяма от очакванията ми. А те не бяха малко, да знаете. Оказа се доста по-космополитна и като жанр и като свят, който Чакраборти (това име още не може да ми улегне на езика) е създала.

 В далечен Египет едно младо момиче преживява дните си с дребно знахарство и дребни измами, събирайки пари, за да се обучава за лечител. Макар че шансовете да събере нужната сума не са особено големи, да стигне до Академията дори по-малки и изобщо някой да вземе жена за ученик в този мъжки свят - крайно нищожни. Но дори и с ясното съзнание, че това най-вероятно никога няма да се случи, Нахри не се отказва. Тя е вироглава, умна, безразсъдна, свободолюбива и устата, Може би дори твърде устата за жена. 

Но животът някак си върви и Нахри притежава извстна собода и незвисимос,  има контрол над живота си, което не е малко. До деня, в който без да иска призовава един дев - крайно дръпнат, войствен дев, който  ту я напада, то я защитава - Дара. Двамата са принудени да бягат и да защитават живота си, борейки се със зъби и нокти да стигнат до Девебад, градът на джиновете. 

За да ви въведа истински в света на Чакраборти, би ми отнело ужасно много време и едно крайно дълго ревю, което никой не би изтърпял да прочете. Толкова е разнообразен. Още по-впечатляващо е, че тя избира да въведе още от книга едно голяма част от съществата в този свят, а те повярвайте ми, наистина са много. Говорим за джинове, духове, деви, ифрити, перита, нахиди и безброй други раси и мелези. Всичко това е спретнато организирано в сложна йерархия и още по-заплетена и сложна история. Всяка една от тези раси има свое минало, което многократно се е сблъсквало с това на останалите. Ще се въздържа от нелепите си опити да ви обясня сложните взаимоотношения в света на Девабад, ще ви кажа само, че Чакраборти има разкошно въображение, много диво и динамично и умее да го изразява в думи по един пленителен и омагьосващ начин.

Историята се развива от две гледни точки. Тази на Нахри, която е последният наследник на един от най-уважаваните и силни родове деви - нахидите. Нахри, която е отгледана от хора, която прилича повече на човек, отколкото на джин, която е прекарала живота си в крайна бедност и мизерия, сама, без опора, Нахри, която не може да чете, която не помни миналото си и не разбира, защо никой не говори родния й език. 

Нейната почти пълна противоположност е Али - един от царските синове на фракцията, която в момента управлява Девабад. Али е отраснал сред богатство и охолство, обучаван от най-добрите учители, изключително начетен, отличен боец и крайно нерешителен. Сякаш Чакраборти използва образа на Али, за да посее колебание у самия читател. През него тя успява да изрази основните политически и общочовешки нагласи в Девабад. Неговата несигурност и лъкатушене между разумното управление на баща му и винаги лекомисленото и на пръв поглед доверчиво отношение на брат му и ужасите на които сам става свидетел, бродейки между шафитите, оставят объркващи послания. Но не е ли такъв и животът? Tираните често оправдават тиранията и безчинствата си именно с добруването на обществото, с опазването на мира, с предотвратяването на гражданската война. Сякаш контролираните кръвоприлития са единствения начин да се предотвратят безредиците. В думите на краля на Девабад въпреки всичко има логика, както и чест. Така че нещата не са толкова прости. Чакраборти е избрала да рисува с нюанси и цветове, да напоява думите си с багри слой след слой, да маскира някои неща, да акцентира върху други, оставя ни сами да изберем къде искаме да бъдем в в този свят, на чия страна. 

Сигурен знак, че си обикнал някоя история, е да искаш да се пренесеш в нейния свят. А аз искам да видя Девабад. Въпреки опасностните, въпреки трудностите, искам да видя Девабад, такъв какъвто Чакраборти го рисува с ума си, пъстър, огнен, димен, очарователен, омагьосващ, предглагащ безкрайни възможности и строги ограничения, вериги, които чакат да бъдат счупени, вериги, които трябва те първа да бъдат изковани.

А краят на тази книга... не ми се говори. Абсолютно безмилостни последни страници, в които сякаш, каквото имаше да се обърка, се обърка, оставяйки у читателя нагпрегнатото очакване на продължението в "Kingdom of copper".

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Пожарникаря" - Джо Хил (Ревю)

Заглавие: "Пожарникаря"

Автор: Джо Хил

Издателство: Ибис

Превод: Коста Сивов

Брой страници: 704

Година: 2017

Избягвам да чета обемисти книги (над 600 страници) като първа среща с автор. Но този път рискувах (след една ценна препоръка, за която съм много благодарна, защото в противен случай сигурно щях да отлагам още няколко години). Това разкошно тлъсто издание от Ибис със своите 700 страници се оказа най-хубавия риск, който съм поемала някога. 

Заглавието "Пожарникаря" е малко подвеждащо и в същото време идеално точно. В "един свят, погълнат от пандемия, която възпламенява хората и заплашва да превърне цялата ни цивилизация в пепел, малка група хора, водени от енигматичен мъж, известен като Пожарникаря, са решени да спасят онова, което е останало."

Джон Рикууд е един обикновен мъж с разбито сърце, който е загубил твърде много. Пожарникаря, така го наричат, защото докато целият сявт изгаря в зарата "драконова люспа" (буквално), Джон се е научил да контролира своя "паразит" и да използва огънят, за да защити онези, на които държи. Но присъствието на Джон се оказа доста по-ограничено от високите ми очаквания в началото. Той е по-скоро като символ на живота в един умиращ свят - птицата феникс (неговият запазен номер), която се издига от пепелта, за да ни покаже, че апокалипсистът е просто едно ново начало. 

Всъщност ако се замислите ще откриете дълбока и силно обвързана символика в цялата книга. Защото това е една история за раждането и възкръсването от пепелта - раждането на едно дете, на на нова вяра, на нова еволюция, на нов свят..

Харпър е млада жена, която работи като медицинска сестра в един изгарящ свят, където смъртта е ежедневие. Тя има прекрасен съпруг, който милее за нея и е готов да отиде и в ада с нея. Не всичко е прекрасно, но да имаш до себе си човек, който те обича и държи истински на теб в толкова трудни и тревожни времена, когато нищо друго не е сигурно, е като една стабилна подпора на поклащащия се към бездната свят. Всичко е поносимо и смислено до деня, в който Харпър разбира, че е бременна, а малко по-късно и заразена с драконовата люспа. Тогава всичко отива по дяволите. Нейният скъп съпруг Джейкъб показва истинската си същност и Харпър е принудена да се бори за живота си, да се опре на помощта на непознати, да довери живота си на Пожарникаря.

Джон Рикууд дава нова надежда на Харпър и малкия ембрион, който расте в нея. Пожарникаря спасява Харпър от побеснелия й вече бивш съпруг и я завежда в лагера на Отец Стори, където заразени хора търсят утеха и надежда за живот. Веднъж попаднала в малката общност от хора, Харпър разбира, че в Лагера никой не се самозапалва, никой не умира от драконовата люспа. Тук се ражда слабото пламъче на надеждата, че Харпър може би ще има въможност да бъде част от живота на детето си, че няма да е нужно да го изостави, да го даде на чужди хора. 

Лагерът е нещо като религиозна комуна. Има строги правила, които трябва да се спазват, ограничения, които да държат всички в безопасност и общ ритуал, обща вяра, която да сплоти всичките й членове в едно силно ядро, което отдавна оцелява в един враждебен свят, скрито от крематорните отряди и изолирано от смърта, която драконовата люспа причинява на гостоприемника си. Тук историята бързо се превръща в социална антиутопия. Една група хора, изолирани от света, зашлашени от непосредствената заплаха за геноцид, изпитват комфорта и неудобствата на затвореното обшество. В лагерът цари подкрепа, любов и спричастност, но също така се прокрадват и борба за власт, истерия и фанатизъм. 

А Пожарникаря стои някак на страна. Изолиран на своя остров, без да бъде същшинска част от обшеството и все пак негов ключов фактор. Силата, която Джон Рикууд се е научил да използва и контролира, го превръща в легенда, както сред  обитателите на скрития лагер, така и сред органите на ред, които преследват факли кат него. 

Джон обича да бъде център на внимание и да се фука с уменията си, той е егоцентрик и мъничко арогантен, точно толкова,че да ти влезе под кожата, без да се превръща в гадняр. Той е самонадеян, саркастичен и ...ами, секси. Не на външен вид, защото надали някой, който е системно лишен от редовно хранене, сън и спокойствие, би могъл да изглежда наистина добре, но когато си сложи пожарникарското яке и плема и започне да ръси небрежни саркастични реплики и псува звучно с британския си акцент, докато спасява живота ти зрелищно... е, трудно е да остане човек безразличен към суровия му чар. :)

На няколко места срещнах препратки към творчеството на Кинг, но не ги усещам като откраднати идеи, а по-скоро като почит към великия талант баща му. Най-силната и ясно изразена от тези препратки мисля, че беше идеята за Блясъка, която кореспондира със Сиянието/Озарението от книгите на Краля за Дан Торънс ("Сиянието" и "Доктор Сън"). И още нещо долавям у сина, което несъмнено обичам и в творчеството на башата. 

"– Ще трябва да я караме по-леко от тук насетне – каза Пожарникаря. Но грешеше."

Онзи добре познат наратив, който ти казва, как ще свърши всичко това, но го прави по-начин, който вместо да обеzсмисли четенето, те прави още по-настървен да се гмурнеш по-дълбоко в тази история. 

Джо Hил определено излиза от сянката на баща си (макар че той може би никога не е живял в нея, не позавам предишните му книги, за да твърдя със сигурност). Но "Пожарникаря" определено заявява неговото място в литературния свят и заслужава всяка една добра дума, която е казана или написана по темата. 

Впечатляващо е жанровото многообразие, което Джо Хил вплита в тази книга -  от хорър до социална драма, по подобен на баща си стил, но отчетливо различен като усещане. Кинг обича да използва семейните взаимоотношения като катализатор за личностния напредък или упадък. Джо Хил гледа по-глобално на нещата, избирайки да се фокусира върху проблемите на затвореното микрообщество като сблъсква характера на всяка една брънка от това обшество, както и тяхната индидуалност срещу колективното мислене. 

Това беше определено една от най-хубавите първи срещи, на които съм "била". :) И няма как да не поздравя издателаство Ибис за всяко решение, което са взели около тази книга. Като започна от арта на корицата, която ми е безапелационно любима сред всички нейни международни интерпертации, и стигна до дебелината на хартията (страници и корица) и шрифта. :)

Разкошно издание! :)

"Да убиеш кралство" - Александра Кристо (Ревю)

Заглавие: "Да убиеш кралство"

Автор: Александра Кристо

Издателство: Orange Books

Превод: Гергана Минкова

Брой страници: 448

Година: 2019

Обожавам мрачните истории, изпълнени с опасен чар, стаен копнеж и звездно небе, черно като нощта, ухаещо на отчаяние и сила, преплетени в едно. Мисля, че досега три поредици/книги са ме карали да се чувствам по този начин.

Първа и втора книга на Каравал от Стефани Гарбър, чиято последна част от поредицата (Finale) се надявам да видим догодина и у нас. 

Поредицата за Вълшебният народ на Холи Блек - "Жестокият принц", "Злият крал" и съвсем скоро "Queen of Nothing"

И "Да убиеш кралство" от Александра Кристо.

Не бих променила и една буква в тази история. Не бих добавила и един щрих към образите на Лира или Елиан. Не бих изсипала и една капка дъжд повече от това, което вече се изля върху им. Нито бих им спестила нещо. Идеална е така, както е.

Лира е сирена, красиво морско създание, повелителка на океанските води, дъщеря и наследница на чудовищната Морска кралица и безмилостна убийца. Тя е Гибелта на принцовете. Онази, която Елиан най-силно копнее да види мъртва в другия край на харпуна си. 

Легендите за песента на сирените се простират отвъд митология и приказки. Тя е толкова красива,нежна и омайна, че е способна да накара всеки моряк да се покори напълно пред сирената и морето.

А океанът си има свои правила. Всяка година в седмицата на рождения си ден, всяка сирена трябва да примами и убие един човек, като изтръгне още биещото му сърце от гърдите му. Човешките сърца означават нова сила за сирените. Колкото повече сърца притежават, толкова по-могъщи са. А тази година Лира ще отнеме осемнадесететото си сърце, ако поредица от грешни избори и обстоятелства не я захвърлят сама, изгонена от дома си насред океана, с чифт непохватни и слаби крака вместо златистата й силна опашка. 

И я спасява не кой да е, а Елиан, наследникът на Мидаския престол, златното момче, принц и пират и не на последно място - убиец на сирени. 

Елиан никога не е чувствал двореца като свой дом, сякаш това е просто пристанище, подслон, където може да се разтъжи с любимите си хора преди отново да се върне в истинския си дом - в окена на борда на "Саад". Заобиколен от шайка пъстроцветни персонажи, Елиан се ползва с доверието, обичта и уважението на своят екипаж, на своите приятели, на семейството, което сам си е избрал. 

Ще откриете повече прилики между Елиан и Лира, отколкото всъщност е реалистично, но именно това изгражда и подсилва образите им толкова многопластово. 

Несъмнено привилегированото положение и острият език и на двамата създава напрегната и интригуваща атмосфера, която обаче е добре балансирана от нехайните шеги на капитана и разбира се постоянните заплахи за смърт от прясно превърната в човек сирена. 

Лира е толкова свирепа, а Елиан толкова свободолюбив, че просто не може да останете безразлични към тях и начинът, по който се променят и превръщат в нещо по-добро заедно. Oсобено впчеатляваща е трансформацията на Лира. Тя извървява дълъг път и въпреки че е вдъхновена от Елиан и екипажа на Саад, спокойно мога да кажа, че го извървява сама. Че инициира промяната отвъртре. Александра Кристо си позволява да отдели време на този път. Запраща "малката русалка" безмилостно назад в миналото, там където е започнало всичко, при първото убийство, при второто, хвърля срещу нея всеки грях, всяка жестокост, изпитана или извършена от нея. За да й помогне да извърви пътя към себе си. Невъзможно е да простиш на себе си, ако първо не приемеш къде си сбъркал. 

Истината е, че в началото толкова драстична промяна ми се виждаше повече от нерелаистична, но Кристо отдели наистина достатъчно време и усилия, за да я превърне в многопластов процес, за да я облече с факти и добре обусловени действия. 

Кристо работи с шепа персонажи, но се е постарала да ги нарисува добре. Изпълени със сарказъм и нехайни усмивки, те показват с действията си повече, отколкото се опитват да прикрият с думите си. 

Знаете ли, не можах да не направя паралел мжду Елиан и Алукард от Цветовете на магията. И двамата потайни, нахакани, арогантни, опасно усмихнати, чаровни и не по-малко жестоки и справедливи , ако се наложи. С тази разлика, че Алукард си падаше по принца, а Елиан е принцът, който си пада по сирена. :) 

Александра Кристо се придържа към класическата приказка на Андерсен, позволявайки си да втъче много от оригиналните мотиви, характеристики на персонажите и идея. И в същото време я преобръща с главата надолу, така че да изпитаме романтиката на така обичаната приказка от детството ни и в същото време стоим наелектризирани до края, подхранвани от всяко изострено до край чувство - от жестокостта и свирепостта до лоялността и саможервата. 

Тази история има материал за трилогия и дори за произдовни на нея книги, но Кристо е избрала да напише и издаде завършена история. Без вратички за продължения, без неизяснени детайли. Не че няма какво да се хване човек, ако реши да открива нови хоризонти в този свят...

Е, макар че ми е малко мъчно, задето сега няма да тръпна в очакване на нова книга, уважавам и харесвам това решение. Може би само мъничко ми липсваше повече задълбочаване в бекграунда на Мадрид и Кай, например, и изобщо на страничните персонажи, че дори и в този на Елиан. Но пък иначе тази книга щеше да се превърне в истинска тухла и може би нямаше толкова да зарадва читателското съсловие. :)

Това е историята на една мрачна "малка русалка" с коси червени като ада и поглед пламнал като огън, която посяга към вас за да изтръгне сърцето ви. И един пират  - безрасъден, безмилостен и не по-малко свиреп от нея. Готов с цената на всичко да брани това, което обича, пък било то и морско чудовище. И е просто пленителна. 

P.S. Харесвам корицата на Ориндж. :) Харесвам идеята и арта. Харесвам, че имат такава. Започнаха да ми идват в повече кориците с букви оплетени в тръни и безсмислени дантели.

"Призраци от Пазара на сенки" - Касандра Клеър и колектив (Ревю)

Заглавие: "Призраци от Пазара на сенки"

Автор: Касандра Клеър и колектив

Издателство: Ибис

Превод: Вера Паунова

Брой страници: 504

Година: 2019

Очаквах "Призраци от пазара на сенки" да бъде сборник с разкази, но се оказах много далеч от истината. Не мога да нарека тази книга и точно роман, но събитията и действиео в нея са хронологически последователни и свързани едно с друго.

"Всеки свят съдържа други светове в себе си. Хората бродят из всички светове, които успеят да намерят, и търсят своя дом.

Някои хора мислят, че техният свят е единственият, който съществува. И представа си нямат за световете, толкова близо до техния, колкото съседната стая, нито за демоните, мъчещите се да намерят врата, отвеждаща ги го тях, както и за ловците на сенки, които бранят тези врати.

Още по-малко подозират за долноземците, общност от магически същества, които споделяха техния свят, в който си бяха извоювали свое местенце."

Перфектният увод, така можеше да започне Каси преди години Реликвите на смъртните. Но за щастие не го направи, щеше да е доста скучно начало. Но виж, 10 книги по-късно по средата на "Призраци от пазара на сенки" всъщност изглежда тотно на мястото си. :) 

Пазарът на сенки е като гръбнак в света на Ловците на сенки и на долноземците. Там е мястото, където би отишъл най-напред ако търсиш информация или магия, или дори помощ. Имаш поне един враг на Пазара на сенки и поне един приятел, но не винаги си сигурен кой кой е. А чудесата там никога не свършват.

През годините на Джем прекарани в Града от кости, неизменно неговите посещения из долноземските пазари сеят смут и завихрят събитията около себе си. Те разказват истории за далечните прародители на героите, които толкова обичаме от Реликвите на смъртните, Адските устройства и Тъмни съзаклятия. И разкриват мънички парченца от историята, които се превръщат в лепило между трите поредици, между нефилимските семейства. Спояват този свят, превръшайки го в едно цяло. Запълват празнините между отделните истории така че най-накрая да успеем да оцветим картината докрай и да разкрием всичките й нюанси.

И когато историите изравняват дейстието с това от последната книга на Тъмни съзаклятия "Кралица от въздух и мрак", те започват да надграждат тази история, разкривайки ни тайни около Ливи и Тай, около Кит и новия член на семейството на Джем и Теса и някои мрачни тайни за някои от познайниците ни от Туле. А там какви обещания е заложила Каси, направо не ми се мисли, ако наистина ги реализира. Ще бъде великолепно!

Но преди да стигне до този момент Каси и приятели ни запознават с Матю Феърчайлд, всеотдайния парабатай на Джеймс Херондейл (синът на Теса и Уил), с Анна Уайтууд, която е изпреварила времето си с няколко десетилетия, и нейната споделена, ала неосъществена любов, за Кръга, за жестокостта и острия ум на Вакънтайн, за несподелената любов на Селин Монклер към Стивън Херондейл. И най-вече за едно търсене. За изгубения клона на фамилията Херондейл.

Брат Закарая може и вече да не е точно човек, но не и напълн изгубил себе си. Дори и през притъпените си емоции като Мълчалив брат, неговата обич към Уил, неговия парабатай, който вече е напуснал този свят, и към Теса, негова вечна изконна любов, са безкрайна и неразрушима връзка със самоличността на Джем Карстерс, която все още не се е разтворила напълно в него. В памет на своята обич към Уил и изгарящото чувство, което изпитва към Теса, и най-вече заради себе си, Джем издирва един Херондейл вече поколения наред, кръстосва Пазарите на сенки и се надява да хване следите му. За да помогне на това изубено дете, за да бъде до него, за да го защити от всички - Ловците на сенки, които са предали прародителите му някога преди много лета, от Клейва, които макар и вече не така жестоки все пак едва ли биха пощадили живота му и от феите, които са изпратили по следите му най-жестоките си и умели убийци, за да довършат веднъж и завинаги това опасно разклонение на Херондейл.

И всяка стъпка, която води Джем по-близо до истината за изгубения Херондейл, разказва по една история за някой от любимите ни герои. Всяка история споделя техните страхове и копнежи. Алек и Магнус, които жадуват един ден да се нарекат официално пред бога и пред целия свят съпрузи. Лили Чен, чиито прякори по адрес на брат Закарая са едно от най-яките неща в тази книга, се бори със своите собствени демони. Момичето, преживяло стотици лета, закачило на лицето си лекомислената усмивка на човек, който не дава и пет пари за живота на другите, всъщност носи в себе си много неизречени тайни, които смазват малко по-малко несломимата й иначе натура.
Тук е и историята на малкият Рафаел, който като много други деца, потомък на Ловци на сенки, е видял как убиват родители му със собствените си очи, а сега се скита безпризорен и отхвърлен из Пазара на сенки, където никой не гледа с добро око на наследниците на нефилимите, защото в Института се случват дела, недостойни за който и да било Ловец на сенки, долноземец или мундан.
О, ами разказа за малкия Джейс и първата му среща с Алек и Изабела - затворено и красиво като ангел момче с толкова остри черти, че можеш да се порежеш на всеки ъгъл, особено ако си отвори устата и забълва обичайния сарказъм. Толкова наперен, че просто няма как да не ти влезе под кожата. И в същото време толкова самотен и отцепен от света, че ту ти иде да го гушнеш, ту да го удариш. Изобщо не е лесно да се справиш с некултувирания Джейс (не, че после много се култивира, де), но опраделено е забавно.

Имам три опорни точки, които сами по себе си са достатъчни да се влюбите в тази книга. Мълчаливият хумор на Джем, който може да накара раменете ми да се разтресат от смях, защото е толкова спонтанен и ...нетипичен за хорa от гласове в главата му. Например като изтъкне, че брат Енох е порядъчно приличен мъж, но все пак ще се въздържи. 
Втората опорна точка са ми прякорите на Лили Чен за брат Закараймеврая. :) Хахах, не мога, и сега като се сетя, пак избухвам в смях.
И естествено нахаканият хумор на Джейс, за бога, закъде сме без Джейс. 

Представям си тази книга като шина за всички останали от света на ловците на сенки. Виждаш разклонение по разклонение как се навързват парчетата от предишни и бъдещи поредици. Мозайката бавно се сглобява. Навява и обещания за някои истории, които очакваме тепърва да бъдат разказани.

Каси умее да балансира много добре своите думи, превръщайки ги в магически микс от жестокост насилие и бездънна нежна обич. 

 ***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Оковите на скръбта" - Брандън Сандерсън (Ревю)

Заглавие: "Оковите на скръбта"

Автор: Брандън Сандерсън

Издателство: Студио Арт Лайн

Превод: Йоана Гацова

Брой страници: 488

Година: 2018

Везната с прочетените книги на Сандерсън драстично намаля. За мой късмет, той хич не се и спира. Радвам се, че реши да продължи трилгогията за Мъглородните. Още повече се радвам, че избра да я направи точно такава, каквато е. С несъзнателното тежкарско поведение на Уакс и неподправения хумор на Уейн. А като си помисля само как ги подминавах година след година, когато ги виждах челно на всяка сергия за книги втора ръка, на която се спирах. И си виках "Ох, пак тия мъглородни, какво толкова им харесват" Е, сега вече знам какво толкова им харесват. 

Следващото ще е "Към Небето", но там изпитвам известни колебания, защото корицата е толкова яка, че просто е грехота да си я четеш вкъщи и да не я видят всички. От друга стана само като си помисля, че може нещо да я повредя, разнасяйки я насам-натам из градски транспорт и ми става лошо. Та ще видим съвсем скоро :) ...колко точно съм луда. 

Уакс издирва отдавна изчезналата си сестра. И междувременно осъзнава някои нови факти по отношение на Хармония. Като например, че е могъл да предоврати това, Уакс да убие любимата си жена. И редица други открития по отношение на неговия бог, които обаче изобщо не го карат да се чувства по-добре. Напротив Уакс, който въпреки рационалното си мислене, всъщност има нужда от своята вяра в Хармония. Хармония е своеобразна подкрепа в определени моменти и сила, към която винаги може да се обърне, за да потърси утеха и разбиране. Или поне до скоро. 

Уейн продължава да гепи разни страшно ценни предмети за други далеч не толкова ценни. И да оставя в замяна на всекиго, от когото си присвои нещо интересно, някакъв безапелационно излишен за новия собственик предмет. С други думи краде разни неща и се оправдава, че всъщност е направил честна размяна. 

Мараси пък продължава да търси себе си, задавайки си порой от въпроси, отговора на които  едновременно иска и не иска да научи. Увлечението й по Уакс като че ли остава все така едностранно, но осъзнаването на този факт изглежда далеч не й причинява толкова силна болка, колкото е очаквала, по-скоро някакво чувство на неудовлетвореност и непълноценност заради простичкия факт, че на чувствата й не е отговорено.

А междувременноУакс се жени за Стерис - сдържаната, скучна Стерис, която е пълна противоположност на Уаксилий и като че ли всички около него осъзнават колко грешна е тази стъпка. Освен него. И съвсем ненадейно сватбата им се проваля, заради срутения покрив и наводнената зала. Мистерия. Как е възможно покрив издържал толкова години така съвсем случайно да се сгромоляса в деня на сватбата на Уакс и Стерис? Надали има нужда да ви подсказвам.. и сами сте се досетили на кого може да му хрумне такава налудничава идея. 

И така насред провалената сватба и вътрешната борба у Уакс, пазителите на вярата на Хармония  - кандра, търсят блюстителя на закона, за да го помолят да им помогне в издирването на нещо много важно за всички - хора и кандра. Оковите на скръбта, легендарните металоеми на Лорд-Владетеля, чиято мощ нашите герои могат само да предполагат колко митично голяма е.

И въпреки нежеланието си да съдейства на предателя Хармония, Уакс в крайна сметка се оказва въвлечен в цялата тая история. А тя е в действителност много по-голяма от неговите очаквания. Замесен е неговият "любим" чичо Костюма, който очевидно също е по петите на легендарното оръжие и определено е много по-напред с материала от Уакс, както обикновено всъщност. 

Време е всеки от нашите герои да научи по някой друг урок и по нещо ново за своите спътници, като например това, че Стерис далеч не е толкова скучна и безполезна, колкото сме я преценили на пръв поглед. Не знаем и че Уейн все още изпитва някои угризения и далеч не е такъв непукист, за да какъвто го смятаме. Има и някои нови разкртия за Лорд-Владетеля, който Фин уби в една друга ера, малко преди Хармония за вземе нещата в свои ръце и да създаде един нов свят за хората, който да имат да си съсипват. 

"Оковите на скръбта" е много по-сериозна като идея и разкрития от предишните две книги от новата трилгоия ("Сплавта на закона" и "Отсенки от себе си"). Сандесън залага много повече на вътрешния свят на своите герои и разкрива нови черти от характера им, които допълват вече и без това колоритните им образи. 

И всичко изведнъж става много по-мащабно, излизайки от пределите на Басейна от отдалечените обгорели земи, които сега изглеждат като съседен парк. Има толкова много неподозирани и неразкрити тайни отвъд пределите на познатия на Уакс свят. Вече не може да бъде просто обикновен монетомет или блюстител на закона.Колелото се е завъртяло и връщане назад няма. Сандесън като че ли чака до предпоследната книга, за да пусне бомбата. 

В началото, в "Сплавта на закона", дори си мислех, че може би това ще са просто приключенията на Уакс и Уейн, без някакъв особен замисъл. Колко наивно от моя страна. Но в своя защита ще кажа, че тогава не познавах още кой знае колко творчеството на Сандерсън, нито че при него няма нищо случайно. Всяко парче от пъзела си има точно определено място и време, когато да бъде сложено там, за да задейства следващата мрежа от събития. Дори и едноцветните на пръв поглед части от мозайката. Дори те се оказват важни брънки във веригата. 

Съдейки развитито в "Оковите на скръбта" бих казала, че ни чака доста епичен финал. А най-хубаво ще е да не е финал, че още ми се чете. Хич не ми се разделя със Стерис и Уейн.

Стерис се оказа дори по-голям чешит и от Уейн. Със своите безкрайни списъци и безукорна готовност да се включи в каквото е необходимо, било то и рисковано или неразумно. Винаги сериозна, реалист до мозъка на костите си и все пак изпълнена с приключенски дух и умения, които биха могли да ти спасят живота, макар и да не го подозираш. Стерис, която изглежда толкова сдържана, а се държи дори по-непокорно и от Мараси на моменти. Няма как да не ви влезе под кожата. 

Е, да видим, какви ги е набъркал Сандерсън за следващата книга. 

"Доктор Сън" - Стивън Кинг (Ревю)

Заглавие: "Доктор Сън"

Автор: Стивън Кинг

Издателство: Плеяда

Превод: Весела Прошкова

Брой страници: 560

Година: 2014

Истина е, че започнеш ли веднъж да четеш Кинг няма спиране. Отлагах дълго "Доктор Сън". Вероятно по обичайните причини. Защото "Сиянието" е една от емблематичните книги на Краля, макар  че не ми е в топ 5, нито дори в топ 10. Така че, разбира те колебанието ми.
Но "Доктор Сън" надмина очакванията ми в пъти.

Дани Торънс вече не е малко уплашено момче. Превърнал се е в объркан млад мъж. Научил се е да контролира дарбата си донякъде, но още по-добре се е научил да я потиска, да я дави в бездънните чаши алкохол, които отвличат ума му от призраците. Дани е като дърво без корен. Винаги е нов в града, намира си работа и квартира бързо, работи съвестно, а после се напива до безбожие, гневът му удря тавана и боят е готов. На следващия ден трябва да отпътува и отново да бъде нов в града. В някой друг град.

Лесно е да тръгне по този път, защото го познава. Баща му го извървя. Само дето Джак Торънс имаше жена и малко дете, които го придружаваха в тази цялата лудост и не можеше просто да си вдигне чукалата и да замине в съседния град, където още не е пребил никого. Не, Джак Торънс си оставаше все там, а побоят отнасяха Уенди и Дани.

Сега Дани е от другата страна на тази барикада. И иска да я прескочи. Иска да остане трезв, да се установи някъде, да намери мястото си. Но това не е никак лесно. Дани минава през обичайните стъпки на алкохолизма, както и през всички отчаяни отпити на зависимите хора да се откажат от своя наркотик.

Но в крайна сметка един ден на поредното ново място, Джак се запознава с Били и Кейси, които по една или друга причина му протягат ръка. И Дани я приема. Започва да посещава сбирките на Анонимните Алкохолици. Горе-долу по същото време се ражда малката Абра Стоун и несъзнателно още от първия си ден, тя протяга ръка към Дан.

Абра е необикновено момиче. Тя притежава озарението, което притежава и Дан, но много по-силно. Ако Дан е светулка, тя е маяк. Абра израства като обичано и обгрижвано момиче. Озарението й, разбира се, е бреме за нейните родители, но не защото смятат, че има нещо ненормално в детето им, а защото искат тя да има спокойно и безгрижно детство, изпълнено с игриви пакости и слънчеви мисли. Не искат тя да е постоянно преследвана от кошмари, от мъртъвци, Още по-малко, от шайка вампири, които се хранят с еманацията на малки деца.


Верните на възела са точно такива. Някога са били хора с озарение, но след прехода са се превърнали в нещо зловещо, което има нужда да се храни с болка и смърт. Затова от хиляди години те обикалят земята и търсят малки деца със силно озарение, които да измъчват по най-нечовешкия възможен начин, за да изтръгнат  и погълнат след това всеки писък, всяка сълза, всеки спазъм, всяка болка, съдъжаща се в последния дъх на обезобразените трупчета.
Но когато Верните на възела се забъркват с Абра, допускат сериозна грешка. Защото младата госпожица Стоун е ужасно силна. И няма никакво намерение да се крие като мишка. Абра също като Дан е избухлива, арогантна и умее да се усмихва по онзи начин, който казва "Идвам за теб. Мисли му. " и те кара да настръхнеш.

Знаете ли, когато чета Кинг го чета винаги с предисловието и бележките от автора. От корица до корица. Винаги. Те като че ли отварят вратата към дрешника на Краля и ни позволяват да застанем малко по-близо до него. Кинг знае как да приласкае читателите си. Четейки бележките на автора към "Доктор сън", си давам сметка, че тази книга е реванш и възмездие. Кинг дава реванш на Джак Торънс и дава втори шанс на неговия прецакан син. Тя отговоря на въпросите, които самият Дан (Кинг) си задава. Какво щеше да се случи с баща му, ако Уенди го бе убедила да започне да посещава сбирките на АА. Дали щяха да отидат в Хотел Панорама? Дали баща му щеше да се се обита да го защити вместо да го убие?

"Доктор Сън" ми се струва доста по-зряла от "Сияние" или узряла, може би и двете. Докато в "Сияние" превес взимаха свърхестествените събития, страховитите призраци и зрелищните видения, тук Кинг акцентира повече върху вътрешния свят на Дан. И макар тук злодеят, обичайното изконно зло, което битува в повечето кралски книги, да е перфонифицирано в лицето на Роуз Капелата - водач на Верните на възрела, то истинската борба е тази, която се води вътре в Дан. Борба с призраците от миналото, борба с алкохола и вината. Дан трябва да се изправи пред собствените си непроправими грешки, да ги приеме и признае, но не е никак лесно да признаеш, че си пълна отрепка. Не е никак лесно да осъзнаеш, че си ударил дъното и после да потънеш още по-дълбоко. Но най-трудното е сам да повярваш в себе си. Защото за да помогнеш на някого, трябва първо здраво да си стъпиш на краката. За да подадеш ръка и да издърпаш някого от блатото, трябва да имаш сили и вяра в себе си.

И може би е моментът да ви кажа, че именно тази вътрешна сила е най-омагьосващото в цялата книга. Защото въпреки факта, че в началото Дан е ударил дъното, че и го е подминал, въпреки нелеката ситуация и ужасите, с които му предстои да се справи (и той, и Абра), тази история не лъха на отчаяние. Вместо това от нея извира такава сила, че с лекота може да ви запрати в другия край на стаята. Това е история за подкрепата, за вярата в себе си и в другите, за волята, която се иска да отхвърлиш всички си патерици, които всъщност не те подкепят, а просто не ди дават да стъпиш на болния си крак. Само че как ще се научиш да ходиш отново, ако не позволиш на мускула да зарастне и укрепне?

P.S. Харесва ми идеята "сияние" да бъде заменена с "озарение". Казвам го, защото предполагам, че това е събудило доста дискусии по темата. Но определено ми харесва как звучи "озарен" особено в контекста и емоционалния заряд на историята.