Jack Eridon: Крадецът на спомени от Констатин Витков - Тисис (Ревю)

Казвала съм ви май, че Детпул е любимият ми комикс герой. Е, излъгала съм ви. Джак Еридън е любимият ми комикс герой. Трудно някой може да бие това. It's official!

Трябва да се науча да слушам околните. От няколко години насам девойките на щанда на Artline ми хвалят комиксите на Константин Витков - Титис. А пък аз "Ами то аз не чета комикси", "Харесвам само Детпул"...и десетки други малоумни оправдания от моя страна. Тази година обаче отидох и самоинициативно си  купих "Крадецът на спомени", без никой нищичко да ми казва. И определено ми се зарадваха много на избора. Аз пък се зарадвах още повече. И броени секунди след като започнах да чета вече ми се искаше да си изям ушите, че чак сега откривам това съкровище.

Този комикс е страхотен по абсолютно всеки един параграф.
Сюжет: Джак Еридън подобно на Супермен всъщност е демон - Абадон, а маската, която носи пред света, е човешкият му облик, контролиран от специална ръкавица, изобретена за него от човекът, който го е отгледал. Но дотук стигат приликите със Супермен, защото Джак е длъгнест, изпълнен със самоирония, сарказъм и небрежно чувство за хумор, по каквото би трябвало всяка девойка да си падне. Само дето нещо не го заобикалят девойките. Джак е частен детектив в далечното бъдеще, където териториите са разделени на сектори и всичко изглежда много квадратно и клошарско.

Персонажи: С Джак вече се запознахме. И разбира се този колоритен персонаж е съпроводен от достойна на неговата причудливост компания.  Циркова маймунка, която бащата е на Джак модифицирал, превръщайки я в говореща маймунка. И най-добър приятел на Джак. Никога не го оставя сам в беда, но и не пропуска да му припомни колко е смотан на моменти. И за разкош в самотния детективски живот на Еридън се подвизават и двойка информатори от улицата, изразяващи се в бездомник, който "работи" за парцалена кукла. Когато си частен детектив винаги е полезно да имаш уши и на улицата. А самият Джак е съвкупност от качества, от която на мен лично ми омекват краката.  Особено когато си отвори устата.



Арт: Артът е жесток, таймингът е отличен, сякаш всеки панел е с правилната големина и място. Напоследък, когато чета комикси започнах несъзнателно първо да хвърлям един поглед на цялата страница, за да се ориентира мозъкът ми в последователността. Тук това не беше необходимо, Панел след панел, действието следваше гладка линия с подходящи почивки и добър усет за наситените сцени.

Прекланям се пред подобна изпипана, завършена и отлична работа, пред усилията вложени в този комикс, защото те несъмнено са много. Пред желанието, с което е работен този проект, защото този личи във всеки детайл и пред упоритостта и смелостта да пишеш комикси за българския пазар. Не че няма почитатели, но комикс културата у нас далеч не е толкова развита колкото у някои държави от западното полукълбо.

Jack Eridon е любимият ми комикс герой! Ето, вие сте ми свидетели. Записано е на хартия и е увековечено публично! тържествено обещавам да прочета всеки комикс излязъл под ръката на Константин Витков - Титис! С удоволствие! И нетърпение!

"Нивганощ" - Джей Кристофф (Ревю)

Така-а-а-а....Тук вече не знам как да подходя към това ревю. "Нивганощ"  едно от най-странните мрачни фентъзита, които съм чела. В добрия смисъл на думата. И в странния смисъл на думата.

Всъщност отдавна ми е грабнала окото, но заедно с нея окото са ми го грабнали още десетки книги. Та все някоя изостава заради друга. Но ето, че на зимния Панаир на книгата миналата година се сдобих с нея и "Божигроб" и преди няколко седмици започнах да чета. Изпърво не ми потръгна особено добре. Беше разхвърляна, объркваща. Думите се разпиляваха по страниците без да оставят какъвто и да било вкус в устата ми - ни горчиво, ни сладко. И тази неопределеност тотално затри всички очаквания, които имах и които нямах. Продължавах да чета на инат, защото ... Ами поради ред причини. Защото ми изглежда много интересна като идея, защото е различна, защото ми бе многократно препоръчана, защото корицата й е супер готина. И така.

И тогава в тази странна объркана история, проблесна чувството за хумор на Джей Кристоф. Малко дебелашко и все пак крайно заразително. Прихнах да се смея на една от закачките и след това ми бе трудно да я оставя.

Историята на Мия Корвере е мрачна и кървава. Винаги си я представям в самурайско кимоно с остър като бръснач меч. С начервени като кръв устни и черна права коса. Опасна и огряна от лунна светлина, а по лицето й се стичат пръски кръв от току що обезобразения труд в краката й... Схванахте идеята.

Мия губи семейството си по особено жесток начин още като малко момиче. Баща й е осъден и екзекутиран пред очите й като предател, а майка й е жена, която казва на невръстното си момиченце да не отвръща поглед, докато баща й умира - горда, непреклонна, силна, честолюбива, корава, готова на всичко за да защити семейството си и да изпълни дълга си. Майка й, която по-скоро би избрала да забие сама ножа между ребрата си, отколкото да се предаде, все пак го прави, за да спаси живота на малката Мия, да  й даде шанс за справедливост и отмъщение. Мия израства на улицата под вещата ръка на Меркурио, едно от Остриетата на Червената църка. Това е заветната цел на Мия. Да стане ученик в Червената църква, където най-фините остриета биват наточен и закалени от шахидите, където най-добрите убийци се обучават.

 Последователите на две религии се борят за надмощие в света на Джей Кроистоф - поклонниците на бога на светлината Аа и тези на Богинята на нощта Ния - Дева на благословеното убийство. По мое мнение и двата култа са еднакво фанатизирани откачалки.  Но кой ли ме пита мен. Тук нещата не опират до добро и зло. Фокусът е изместен върху личната гледна точка. Мия не е добър човек, не е и лош. Тя е жадно за кръв и отмъщение момиче, което копнее да убие човека, разбил семейството й. И вървейки по този път, тя оставя не един и два трупа пред себе си.

Мия е и не е безскрупулен убиец. Ръката й не трепва, нито увереността, но това не означава, че няма съвест. Мия е точно от тези хора, които харесвам. Тя има добре работещ свой вътрешен компас, който винаги я кара да се запита "Аз такъв човек ли искам да бъде?" Въпрос, който всеки е редно да се задава при всяко структурно определящо решение в живота.

Мия се бори със зъби и нокти да стане ученик в Червената църква. И това, което ще открие вътре, ще я накара да се замисли над много неща. Бъдещите убийци се учат на 

Мишелов (Шахид на джобовете), може и да ви стане любимец, той като че ли е най-човечния от тримата. Ловкият крадец излъчва симпатия и разбиране, каквито няма да откриете при Солис (Шахид на песента). Солис владее песента на остриетата до съвършенство и е най-безсърдечното и жестоко копеле, което някога сте виждали. Аалеа (Шахид на маските) и господарка на тайните е пълна поротивоположност на Солис. Тя е съблазнителна и нежна, омайващо красива и наравно опасна, ако не дори и повече. Паякоубийцата – Избирана пет поредни години единодушно за Шахид, който много вероятно ще убие собствените си ученици“, Паякоубийца е господарка на Залата на истината. И моят любим шахид. Прилича ми доста на Снейп като държане, мотиви и аура, с тази разлика, че в нейните часове цената на невниманието е смърт - бавна и мъчителна. 

 Всеки от тях обявява правилата на състезанието в своята дисциплина. Спечелилият в края на годината има шанс да се превърне в едно от следващите остриета на Червената църква. Което означава, че от всички новопостъпили ученици, най-много четирима ще имат шанса да и честта да станат Остриета. Шансовете на Мия не са особено добри, а конкуренцията й е наистина жестока. Повечето от децата идват със солидна подготовка и знания, до каквито Мия не е имала достъп. Но Меркурио й е дал нещо по-ценно. Научил я е как да използва вътрешния си компас. Научил я е да бъде горда, но не и горделива, вярна, но не и послушна, свирепа, но не и жестока, уверена, без да бъде безскрупулна...Показал й е каква е тънката разлика между човекът, който искаш да бъдеш и този, който искат другите от теб да бъдеш. 
 А и Мия има още един коз в ръкава си. Момичето е здрачин, което означава, че може да подчинява сенките на волята си. А неин неизменен спътник е не-котката изтъкана от сянка и сарказъм  - Господин Благ. Сега като се замисля, всъщност Мия държи два коза, защото именно изтъканата от сенки не-котка се храни с нещо много специално и излишно за младото момиче - страха й.

Когато видя толкова добро и идейно изпълнение, несъмнено винаги се сещам за Сандерсън. Ценя високо способността у писателите да се аргументират добре и най-вече да аргументират добре своите герои. Да ги изваят такива, че те действително да заживеят сред страниците. А тук идея и изпълнение са се вплели в едно здраво въже, което  спокойно може да залюлее цялата композиция в правилната посока.

И несъмнено едно от най-привлекателните неща в тази поредица е този тъмен, тъмен свят, изтъкан от мрак и заплахи. Светът на нивганощите  е жесток и безмилостен. Смъртта дебне от всеки ъгъл, ако не си достатъчно умел, схватлив, силен и умен - умираш. Ако си създадеш неправилните врагове - умираш. Ако стъпиш на криво - умираш. Ако си доверчив - умираш. Ако разчиташ на друг освен на себе си - умираш. Изобщо опциите за живот не много. 

А многобразието и специфичността на персонажите е наистина впечатляваща. Джей Кристофф не играе с много герои (не и от калибъра на ГОТ примерно), но наборът, с който разполага е много интригуващ. Например Тъкачката на плът - Мариел и брат й - магьосникът Адонай. Любовта между брата и сестрата е силна и опъната като дебела струна в арфата на Ния. Те са като притаено зло, като черна дупка, която се храни с жестокост и болка. Няма рана, която Мариел да не може да излекува, тъкан, която да съедини и кост, която да преобразува. Като Портретът на Дориан Грей, тя е обречена да поема върху себе си уродливостта на тези, върху които ръцете й работят, за да изтъче перфектно желаното тяло. А с брат й бих внимавал дори повече. 

Знаете ли, кое ми липсваше? Малко повече плътност и присъствие в образа на Господарят на Остриетата. Той се носеше през страниците като призрак, който само напомня за зловещото си и могъщо присъствие, но като че ли действието щеше да се развие по същия начин и без да знаем за съществуването му. С изключение на един детайл, който ще се окаже важен за бъдещата история. надявам се, това да осмисли идеята на автора в ретроспекция.

Като казвам, че тази книга е "странна", нямам предвид самата история, нито героите, нито идеята й. Говоря за резултата от тази съвкупност. В нея се преплитат моменти на брутална жестокост и сладникава мечтателност, каквито по принцип не бих си представила, че е възможно да съществуват между две корици заедно. Но ето ги - факт. Има пословична доверчивост и чудовищна безскрупулност. Лековат заразителен хумор и смразяващ кръвта ужас се изливат между страниците като течности с различна плътност. Ала вместо да се отделят една от друга, те превръщат историята в осеян със звезди и взривове мрачен космос, който ще ви погълне всецяло.
Така се чувствах в началото, така се чувствах в края на книгата. Така се чувствам и сега. Мнението ми не се е променило, но не бих го отчела като минус. А по-скоро като нещо много интригуващо.

Не съм нетърпелива да започна следващата книга от поредицата - "Божигроб". Езикът на Джей Кристофф натежава в "Нивганощ" и усещам нужда да открехна всички воали, които спусна над мен, потапяйки ме в мрачното си въображение,  да изплувам на повърхността преди отново да се гмурна в неговия свят. Но пък сега съм още по-заинтересована от една друга поредица - "Illuminae"

Three Bookish Things - Book Tag

Ще вземе да ми хареса да правя тагове. Носят много хубаво настроение. Усещането да говориш нещата, които обичаш и да търсиш съмишленици в тази си страст е прекрасно.
Благодаря за Гери от Faith is no doubt, която се сети за моята скромна особа, правейки този таг.
Гери, ако не си ти, сигурно и един таг нямаше да съм написала през живота си.
(А сега са два! ) ;>

Three Read Once and Loved Authors

Трима обичани автори

Винаги когато думите "обичам" и "писател" влязат в едно изречение, мозъкът ми изпраща изображения на Оскар Уайлд. Това е авторът веднъж накарал ме да осъзная колко красота, истина  и любов може да има в литературата, дори и на крехката възраст от 10-11 години, когато за пръв път прочетох "Щастливият принц" и разбрах, че тъга и любов могат да се преплетат по толкова силен и красноречив начин, че  никога не бих могла да кажа, "Щастливият принц" щастлив край ли има или тъжен.
И втори път години по-късно, отново думите на Оскар Уайлд ме върнаха към литературата. Този път завинаги. "Портретът на Дориан Грей" е шедьовър. Тя не ми е любимата книга. Това определение е много слабо. Тя е част от мен. Неразделна. Не искам да ви я описвам, това е под достойнството й. Но ще ви кажа това, което ненавиждам да ми казват на мен и затова си позволявам да го използвам изключително рядко: "Прочетете я!"

Не си личи по ревютата в блога, които четете, но един от най-дълбоко вкоренените в сърцето ми автори е Съмърсет Моъм. Прочетох случайно няколко страници от "Острието на бръснача" закътани в една от партитурите на сестра ми. На следващия ден си купих книгата от една сергия и в продължение на една година отказвах да чета, който и да било друг автор. Моъм познава и най-мрачните кътчета от човешката душа и умее да ги облича в думи.

Ерих Мария Ремарк. Това не е трето място в класация. Той е първо място в своя собствена класация. Не мога да ви опиша как ми въздейства Ремарк. Обречеността на войната и неутолимата жажда за живот, която гори в героите му, всеки път ме кара да сграбчвам живота си  като удавник сламка. Връща ме обратно при истински важните неща и ме нахоква колко цинична съм станала.

Three Titles I’ve Watched But Haven’t Read

Три заглавия, които съм гледала без да съм чела

Сега-а-а, тук е трудната част. Не съм особен киноман. Рядко гледам филми. Шансът да съм гледала екранизация без да съм чела книгата е много малък.

Но след доста размисъл, успях да събера три заглавия. 

Не съм чела "Време разделно" на Антон Дончев. Голям пропуск. Но ме е страх от тази книга. Филмът на Людмил Стайков е толкова въздействащ и тежък, че едвам него преглъщам. Знам, че книгата е съкровище, но това не я прави по-лесна за четене. Подготвям се за нея от години. Успях да преглътна Светнала Алексиевич, няма да се откажа и от "Време разделно".

"Мълчанието на агнетата" - емблематичният филм с Антъни Хопкинс и Джоди Фостър, в който той се облизва като вълк, а нейната глава е високо вдигната предизвикателно, макар и краката й да треперят, поглеждайки в очите на маниакалното чудовище, оковано пред нея. Не съм чела книгата. Не съм сигурна защо. Убедена съм, че ще е много добра. И още по-зловеща от филма. Но вече познавайки историята, като че ли не бързам толкова много да я погълна.

"Теория на всичко" - биографичен филм за живота и кариерата на Стивън Хокинг, създаден по спомените на "Пътуване към безкрайността: Моят живот със Стивън" от Джейн Уайлд Хокинг. Съвсем наскоро разбрах как се казва книгата. Случайно. Беше логично филмът да е правен по книга, но така и не седнах да проверя. Филмът е наистина много добре направен, а Еди Редмейн изигра един брилянтен Хoкинг.

Three Characters You Love

Три персонажа, които обичаш

Тирион от "Песен за огън и лед" 

Дяволчето е остроумен, циничен, жесток с думите си и дълбоко лоялен и справедлив към света. Той не е непременно добър персонаж, нито е модел за подражание, но ако имах този сет от качества и недостатъци, бих се постарала да ги използвам точно като него.

Хийтклиф от "Брулени хълмове"
Знам, че повечето момичета въздишат по Мистър Дарси, но честно казано така и не можах да разбера защо. Но виж, тъмният чар на Хийтклиф е нещо, на което изглежда не мога да устоя. Той е толкова мрачен, сериозен, нещастен и толкова проклето влюбен в Катрин, че е готов на всичко. Тази любов е колкото силна, толкова и неизмеримо жестока, неразривна и самотна.



И Георг Хених - майсторът на цигулки със сърце като вселена.Човекът, който никога не забрави добротата, нито човечността, не забрави ценностите си и важните неща в живота. Загуби всичко, освен душата си.

Three Series’ Binged

Три поредици, които не можах да спра да чета

Тук трите избора са безапелационни
"Песен за огън и лед"  
Книгите на Джордж Р.Р. Мартин са епично фентъзи. Всички чакаме с нетърпение, което започна да се изчерпва, следващата книга от поредицата. И всички се ядосваме, че почитаемият Мартин пише книга след книга и само се ослушва. Казвам ви аз, накрая Сандерсън ще му я допише, ама не ми вярвате.

"Стъкленият трон"
Генерално книгите на Сара Дж. Маас ги поглъщам като живителна вода след дълга жажда. Изказът й е лек, думите богати и създаващи живот. И Троновете и Дворовете са изключително увлекателни истории, които вярвам, че се харесват на много хора.

"Каравал" 
Тази поредица очаквах да е хубава, но да си призная си я купих предимно заради корицата. Но тя се оказа много отвъд очакванията ми. Магия, съблазняващ опасен чар и сурова жестокост пленяват сърцето на читателя с нежните си хищни нокти страница след страница.

Three Unpopular Bookish Opinions

Три непопулярни книжни мнения

Не успях да оценя по достойнство "Сто години самота" на Маркес. Вярвам, че за всяка книга има време, в което би се понравила на различните читатели. И смятам, че ако човек насили събитията, тези книги ще останат безвъзвратно загубени за него.След първия злополучен опит, не съм сигурна, дали ще седна отново да я прочета. 

Вярвам, че във всеки жанр и книга човек може да открие нещо стойностно. Всичко опира до това какво търси. Дори и в любовните романи, които много хора оплюват като загуба на време. Всеки е свободен да изказва свободно мнението си и за мен е крайно грозно, когато видя тълпа да се нахвърли върху някого, защото чете любовни/еротични (примерно) романи и му харесва. Всеки знае себе си.

Спойлърите са нещо хубаво.  Противно на повечето хора, аз нямам нищо против спойлърите. Чета с удоволствие ревюта със спойлъри и статии, преди да съм прочела книгата. И също така прочитам края на книгата много преди да стигна до него. И това не намаля и на йота удоволствието ми от нея.

Three Current Favourite Book Covers 

 Три любими корици на книги в настоящия момент

 Момичето, което изпи Луната

Зимна песен

Заклинание за светлина

Three Goals for the Year  

Три цели за година

Нямам таргети, когато става дума за четене, защото книгите които чета обикновено сами намират път към мен в правилният момент. Те сами решават когато да попаднат в ръцете ми. А аз просто се наслаждавам.

Но има няколко неща, които ми се иска да се реализират тази или следващата година, когато дойде.

Искам да си завърша предизвикателството в Goodreads от 113 книги, което две години подред не успявам.

Искам да прочета Homo Sapiens

И искам да прочета повече разкази, стихове и комиски пред идните години. 

Кралство на пепелта - Сара Дж. Маас (Ревю)

Тази книга беше началото на края. И сега когато затворих и последната страница, имам усещането, че една цяла епоха във въображението ми затвори своите врати. Завинаги.
Знам, че се повтарям, но не знам как иначе да го кажа.
Когато четеш някоя любима поредица, когато си прекарал няколко години с нейните герои. Плакал си с тях, боляло те е, смял си се на шегите им, нахъсвал си се с техния дух...и изведнъж дойде моментът, в който отвориш първата страница на последната книга, си даваш ясно сметка за предстоящата раздяла.
Знам, че звуча много драматично. Мисля, че все още ми държи влага от патоса, с който обича да се появява Елин. :)

Купих си съвсем случайно "Стъкленият трон" през 2012 година от щанда с нови книги в Orange Center-а до офиса. Купих си я заради корицата, съвсем повърхностно решение от моя страна. И още с първите страници знаех, че ще чета всичко излязло под ръката на Сара Дж. Маас, защото тя умее да плете думите като фина и здрава рибарска мрежа, която те вкопчва в себе си.


"Кралство на пепелта" я чаках като топъл хляб. И в момента, в който Егмонт отвориха предварителните поръчки, вече бях натиснала бутона "Поръчай". И макар че се постарах да не я поглъщам на един дъх и въпреки обема й, тя неусетно изтече през мен.

Селена измина дълъг път или по-скоро началото му. Дългият път измина Елин.От асасин, през шампион, ученик и беглец до кралица, войн и вречена.
В края на "Империя на бури" останахме там на онзи плаж, където Елин се предаде, за да спаси Елида. И всичко се разпадна. Едион остана излъган, Лизандра пое тежката за дача да се преструва на нещо, което не е, Лоркан предаде Елида, а Роуан осъзна какво се случва, когато вече беше твърде късно. Светът се срути под краката на всички им. Пъклените планове на врага достигнаха своята цел и борбата започна да изглежда наистина обречена. Ето, в това състояния ме остави Сара Дж. Маас цели две години. Цели две години.

Когато видях, че "Кулата на Зората" ще бъде ситуирана само върху Каол и че останала част от историята е в изчакване, направо откачих. Знам, че този ход беше нужен, защото се превърна в ключова развръзка в последната книга, но това не ме накара да се чувствам по-добре и на йота. И сега, когато отново се потопих в целостта на този свят, го усетих като завръщане у дома.

Сара Дж. Маас несъмнено умее да бъде жестока. И умее да дълбае дълбоко във всичко. В раните, в характера, в омразата и любовта, в мъченията и триумфа. Наистина внушително количество страници прелистих, докато Елин бе в плен. И нямаше свян в изграждането на нейния кошмар, нямаше колебание по отношение на читателската аудитория и дали това би било подходящо за тази или онази възрастова група. Тя просто се отприщи. И доведе Елин до ръба. Физически и психически. Винаги съм уважавала у писателите умението да пречупват собствените си герои.

И докато Елин се задушаваше от миризмата на собствените си кръв и страх, съдбата на останалите герои бе не по-лека. Едион, начело на Гибелния легион и малкото терасенска войска, която успя да събере Елин преди всичко да отиде по дяволите на онзи плаж, брани със зъби и нокти границата на дома си. Но моратските армии са многобройни, силни и безпощадни. В редиците им се крият зверове, каквито младият пълководец не си е и представял, че може да съществуват. Редом с него се бие и хамелеонката в облика си на уивърн, разкъсвайки редиците на врага като неуязвим призрак. Но това се оказва крайно недостатъчно. Мъжете умират, а Гибелният легион е принуден да отстъпва град след град, да бяга и да се моли врагът да не го застигне толкова бързо, да му даде поне минута покой. Но напразно. Всяка следваща битка е все по-изтощителна, по-обезкуражаваща, по-разкъсваща и безпощадна. А силите на всички са отвъд ръба на възможностите им вече.

Каол и Ирен също застанаха на ръба на пропастта в отчаян опит да спасят Аниел. Макар и с хаганската армия зад гърба си. А Каол се изправи отново пред баща си след толкова години. Но ощепо-епичен беше сблъсъкът на Ирен със стария Лорд Уестфолд. Дори и сега лукавата усмивка се плъзга по устните ми, като се спомня. 

Роуан, Лоркан, Пумата и Елида кръстосваха земите, уплашени, че няма да открият Елин навреме или пък изобщо някога. Дори и разделени връзката между двамата вречени беше изпепеляваща. Обожавам начинът, по който Сара Дж. Маас предизвиква героите си да се влюбят и обрекат завинаги един на друг - вълнуващо, закачливо, напрегнато и някак без излишна лиготия, но никак лесно.  Думите са обрани, действията красноречиви. Без заобикалки, чисти, сурови, неприкрити, примесени с омраза , вина и отчаяние, каквито са в действителност. Нищо не е само черно или само бяло.

А Дориан и Манон...Те като че ли бяха любимата ми двойка. При тях двамата бе най-силна трансформацията. В началото бяха пълна противоположност един на друг. Дориан беше вятърничав, лекомислен флиртаджия, чийто образ с всяка следваща книга потъмняваше все повече и повече. За разлика от кръвожадната Манон, която извървя обратно пътя към човечността, достойнството и дълга, макар и дълго време да смяташе тези качества за слабост. За да се превърнат накрая и двамата в достойни водачи на своите народи.

И въпреки вътрешната борба на всеки от героите най-вече със самия себе си, Сара Дж. маас не измести фокуса от основния конфликт - войната с валгите.
Човешките земи гъмжат от моратската сган. И човешките и елфическите армии едва удържат напора. Губят битка след битка, но хората не спират, не се предават. Приели са съдбата си, приели са смъртта. Решили са твърдо, че ще се бият до последния си дъх, докато ръката им все още може да вдигне меча и да посича врага. Че ще се превърнат в щит за своите другари, когато дойде техния ред да легнат в земята. Тази самоотверженост няма как да не си проправи път до вас. Заразителна е.

Шест книги назад Сара Дж маас гради и създава, за да разгърне потенциала на своята история в последната книга с пълен размах, за да обвърже всичко и да го превърне в едно легендарно изживяване.
Не бих добавила нищо, не бих променила нищо. Балансът между драма, динамика и мащаб бе изключително добър. Сара Дж. Маас не бяга от конфликт, но трябва да й призная, че в тази финална книга надмина себе си. Поне що се отнася до изграждането на бойните сцени - тяхната интензивност, мащаб и сила. Цялата книга бе една огромна разпокъсана и наистина внушителна битка, като разкъсан мускул, който не спира да се стяга и отпуска въпреки шуртящата кръв.

Обичам думите на тази авторка. Макар да пише в развлекателен жанр, това не променя факта, че думите й достигат до хората и се впечатват в  ума им. Не мога да забравя книгите й. Не мога да забравя усещането и удоволствието, което ми носят, докато ги чета. Не съм сигурна, че емоциите ми са били някога такава рулетка. Изплаках си очите, стисках юмруци и се смях от сърце на висок глас и с пълно гърло. Когато раниха Лизандра и Едион прещрака...само една единствена сцена ме е карала да се чувствам така досега - когато умря войникът-монах в "Заклинание на светлина" от Шуаб, когато антари си даде сметка за силата на тази загуба. Сякаш моето сърце се разкъса. И тогава. И сега. Не знам, може би наистина се скъса мъничко, защото все още усещам дълбокия тътен, който притискаше гръдния ми кош.
...
Знаете ли, всеки път, когато прочета нещо красиво, ми се иска да ви предам това усещане с думите си. Но сега като чета написаното, май не ми се получава особено добре.
Затова ще завършва съвсем банално. Ще ми липсва този свят. Ще ми липсва очакването на нова книга от поредицата, както стаявах дъх досега година след година. Ще ми липсва силната, самоотвержена, непокорна и несломима Елин, ще ми липсва сарказма й, ще ми липсва прекрасната метаморфорза на всеки един от тези характери, които опознах и обикнах през годините.

"Игра на живот" отново и отново

От началото на миналата година Orange Books пълнят изобилно библиотеката ми с прекрасни книги. Ако отворите категория "Изд. Orange Books"  съм убедена, че ще си харесате поне две заглавия. "Разказът на Прислужницата", "Мечокът и славеят" и нейното продължение, "Момичето и кулата", поредицата "Дъгата на Косачите", чиято втора част - "Бурята", излезе преди броени месеци...

И ето че снощи затворих последната страница на още една много идейна книга излязла под тяхното лого - "Игра на живот" от Кен Гримуд. Вероятно надолу ще последват спойлъри, макар че ще се постарая да ги огранича максимално, но имайте предвид, че в този случай е малко трудно това да се избегне. Така че ако искате да я започнете без никаква нагласа и абсолютно на сляпо, ви препоръчвам да не четете по-надолу. (Чудя се, кой нормален човек препоръчва на съмишлениците си "да не четат по-надолу"..)
Първите страници започнаха доста мудно, дали заради изпълненото ми с предразсъдъци очакване или просто защото Гримуд не разказваше с моето темпо, не знам. Но съвсем скоро започнах да възприемам тази "тромавост" като сложна и заплетена мелодия, която уверено се разгръща по клавишите на пианото. 

Книгата започва със смъртта на Джеф. Той получава сърдечен удар и пада на бюрото си, държейки все още телефонната слушалка, в която жена му Линда говори: "Джеф, трябва да..."
Когато половинката ти каже "трябва да" това рядко означава нещо хубаво и още по-рядко води до нещо добро. Каквото и да прави човек, колкото и добре да се справя с живота си, винаги остават неосъществени мечти, пропуснати възможности. Тогава започват съжаленията, болката, огорченията, които сами си внушаваме, от които не можем да се отървем и които най-често ни съсипват. Но на Джеф не му се налага да чуе какво ще каже жена му, защото умира. И се събужда двадесет и пет години по-млад - 18-годишно момче в университета. И започва да живее живота си отново. Отново е млад, енергичен, силен, отново е студент, но този път поназнайва това-онова за бъдещето. Дотук всичко върви по план. Спортни залози със сигурна печалба, инвестиции, лукс, успех, бляскав живот. Докато четях се чудя какво ли щях да направя аз. И си давам сметка, че бих постъпила точно като Джеф. Бих натрупала лесни пари. Бих опитала да се запозная отново с любовта на живота ми и този път да поправя всички грешки, всички "трябва да", които останаха неизказани. Бих направила всичко възможно да запълня празнините от предишния си живот.

Заболя, когато нещата с Линда пропаднаха. Но беше логично, защото и Джеф вече не беше същия човек, нито емоционалното му състояние, нито светогледа. А тези неща не могат да бъдат пренебрегнати толкова лесно.
Дотук все още вървях през страниците като през позната пътека. Историите свързани с "пътуване" във времето обикновено имат за основа два мотива - да промениш някое събитие в миналото или да откриеш някой специален човек. Кен Гримуд обаче не дава толкова лесно отговори. На същата дата, в същия час, на същата възраст Джеф отново умря. Сърцето му спря. И той отново се събуди като колежанин. Тук започнах да си задавам въпросите. Както и на всяко следващо събуждане, на всеки следващ "риплей".
Когато Джеф откри, че не е единственият, на когото това се случва, когато откри Памела, въпросите ми се умножиха. Всеки път когато реша, че разбирам какво се случва, настъпва смъртта и новия риплей. И аз пак оставам изпълнена с предположение и съмнения

Аз също не смятам да ви дам отговорите, които търсите преди да започнете да четете или докато четете. Вярвам, че всеки ще открие нещо различно в тази книга. За мен тя е една прекрасна метафора на живота. Това е една история за неспирно търсещата природа на хората, за разделите, за обичта, за страстта, за загубите и пропастите, за страха и безразсъдството, за ужаса от неизбежния край и съзнанието, че вторите шансове съществуват, но това не ти обещава успех.
За онзи толкова древен  и пропит от съжаление въпрос, които всеки от нас рано или късно си задава: Ако можех да се върна назад, щях ли да променя нещо? Щях ли да постъпя друго яче? За вярата в собствените ни решение. Колко смели щяхме да бъдем, ако знаехме, че имаме втори шанс?

Винаги когато ме попитат, казвам, че не бих променила нито едно решение, което съм взела до този момент, че не съжалявам за нищо, че макар ясно да разбирам къде съм допуснала "грешка" (не че има голямо значение, защото обикновено още докато взимам решение, знам, че това ще бъде грешка, но въпреки това го правя). Дори и така да е, всеки път отговарям, че отново бих извървяла този път, защото ме е довел до този момент тук и сега. Зрънцето истина, което не си признавам е, че има някой решения, които бих искала да променя. Но съм страхливка. Ами ако тези дребни незначителни решения се окажат с голям размах? Защото ако тегля накрая чертата, ще кажа смело, че съм щастлива в този момент в настоящето и ме е страх, да не загубя това щастие. Но книги като тази неимоверно будят размисли у мен, карат ме да си задавам въпроси, чиито отговори понякога не смея да науча.
Какво би било ако...?

Кен Гримуд не се фокусира върху самото пътуване. Преиграванията са просто средство. А това прави идеята на книгата крайно интригуваща и напоителна. Всяка секунда от живота на Джеф и Памела е като изплъзнала се между пръстите песъчинка и оставя след себе си усещането за загуба, въпреки че те имат право да загребват от пясъка отново и отново. Но няма значение, защото усещането на финия пясък в ръцете им, движението между пръстите им, топлината в шепите са повече от достатъчни, за да заличат всякакво съжаление.

Тази книга противно на всичко, което очаквах, бе изпълнена с надежда, с желание за живот, с простички човешки емоции, които лесно се плъзват под кожата ми и се настаняват удобно и просторно там, готови да предизвикат настръхването в мислите ми, а после да успокоят и погалят сърцето ми.