"Жената-котка: Крадец на души" - Сара Дж. Маас (Ревю)

Заглавие: "Жената-котка: Крадец на души"

Автор: Сара Дж. Маас

Издателство: Сиела

Превод: Стоянка Сербезова-Леви

Година: 2019

Брой страници: 392

Познаваме Сара Дж. Маас от поредиците й "Стъкленият трон" и "Двор от рози и бодли", които несъмнено поставиха нови правила в света на YA фентъзи жанра. Сара пише изключително увлекателно, богато и омагьосващо, умее да събужда силни емоции у своите читатели, да ги направи съпричастни с историята на героите си и да им влезе под кожата за дълго.

Така че когато Сиела обявиха новото си заглавие от поредицата DC Комикс икони и видях, чие име стои на корицата. вече бе решено, че ще се чете. Само си представете един от най-силните и зашеметяващи образи в комикс културата описана от Кралицата на YA фентъзито. Няма какво да се обърка. 

Селина Кайл е много неща. Тя е грижова сестра, единственият човек, който се грижи за малката Маги. Макар и самата тя да е все още непълнолетна, Селина прави всичко по-силите си, за да осигури покрив и храна за по-малката си сестричка, както и пари за прегледите и лечението й. Маги страда от нелечим белодробен рак, който изсмуква бавно и мъчително силите от тялото й. И колкото по-трудно става, толкова по-ожесточено се бори за нея Селена, превръщайки се в един от Леопардите на Фалконе, подземния бос на Готъм. 

Двете момичета някак се справят, докато един ден социаните и полицията идват на проверка, заради майката им, и всичко отива по дяволите. Селина и Маги са разделени, едната отива в пансион, където шансовете да оцелее са нищожни, имайки предвид здравословното й състояние. И отново за да спаси сестричката си, Селина сключва сделка с Дявола, сделка с Гул. Маги е преместена в добро и грижовно приемно семейство в хубав квартал, при хора, които ще се грижат за нея. А Селина се превръща от Леопард в един от най-добрите убийци. За да се завърне две години по-късно отново в Готъм (в образа си на Холи Вандърийз) и да вкара в действие своя мащабен план за промяна на града. Всичко започва с една кражба, толкова изкусна, че никой не разбира за нея. 

Но както знаете, Готъм отдавна е под закрилата на прилепите. И докато Брус Уейн е на мисия извън града си, Батуинг не позволява на престъпния свят да превземе отново териориите си. Люк Фокс е млад мъж, които страда от посттравматичен синдром от времето си на служба във военоморския флот. Не е лесно да загърбиш ужаса на войната, нито да понесеш отговорността за поверениете ти животи. Но най-трудно е да продължиш да живееш, когато другарите ти са мъртви. Люк Фокс произлиза от богато семейство, което му позволява да развива интереса си към инженерните науки и да прави причудливи ъпгрейди по констюма си. И да не забравяме, че е минал през школовката на самият Брус, който е негов близък приятел. Така че до известна степен може да се каже, че Люк се е научил да контролира проблемите и способностите си. 

До деня, в който в съседния апартамент се нанася Холи - стройна красавица с разкошна руса коса, която по всичко си личи, че е просто една млада разглезена, оттегчена от парите си богаташка.

А и Люк си има по-големи проблеми, с които трябва да се справи от раздразнението си към новата съседка. В Готъм започва серия от показни грабежи, а този, които стои зад тях сякаш си играе с Люк. 

Сара гради едни от най-впечатляващите драматични образи, изтъкани от самоирония, несигурност, смелост, отчаяние и вътрешна красота, каквато несъмнено ще ви накара да се влюбите я тях. Тя е върховната кралица на Драматичното появяване на сцената, което превръща книгите й в нещо наистина зрелищно, което ще прикове вниманието ви.

"Повелителката на Дима" - Лаура Себастиън (Ревю)

Заглавие: "Повелителката на Дима"

Автор: Лаура Себастиън

Издателство: Егмонт

Превод: Иванка Ангелова

Година: 2019

Брой страници: 480

Когато в края на ноември миналата година ми останаха три книги до завършване на Goodreads Reading Challenge-a ми, реших, че е редно да запълня слотовете с няколко дебели книги, които планирам да прочета отдавна. 

Така че всичко друго, което четях паралелно изостана до началото на новата година. И макар да обичам тежестта на дебела книга в ръцете си и разбира ,се да се фукам наоколо с тях, няма да е лъжа и ако ви призная, че ми беше доста приятно да прочета неусетно 400-те страници от Повелителка на дима без да усетя, кога съм ги разлистила. 

Не знам колко си спомняте от "Принцеса на пепелта". След като каловаксийците унищожават дома й, кралят им взима Тора за заложница, за да може да прекърши духа й, да я използва, да я унижи и да показва могъществото си отново и отново. Но Тора не се предава, в крайна сметка безобразява най-добрата си приятелка, Крес, или поне момичето, което смята за най-добра прителка. С което картите падат на масата. Приятелите на Тора й спретват едно бързо бягство, а по пътя тя взима за заложник и единствения си съюзник в този дворец (съюзник дотолкова, доколкото може да се вярва на каловаксиец изобщо) - принц Сьорен. Откриваме Тео на същото място, където я оставихме - на кораба на Драгонсбейн, нейната леля и близначка на майка й. 

Тора се превръща отново в Теодосия и бавно започва да опитва вкуса на собственото си име, а с него и на характера си. 

Младата кралица успява да се измъкне от лапите на императора. И сега пътува с един от корабите на флотилията на Драгонсбейн - нейната леля, която е колкото властолюбив управник, двойно повече - пират. 

Теодосия най-накрая е свободна. Или поне относително, защото короната тежи не по-малко от оковите и жертвите, които изисква могат да бъдат съкрушителни. 

На борда на Дим младата кралица те първа трябва да прецени новата ситуация и да реши как ще изиграе картите си. Леля й очевидно я смята за кротко уплашено девойче, което е готово да се подчини на всеки нейн съвет в името на доброто на Астрея. Само че Драгоснбейн не е единствената, която мисли за доброто на Астрея. Всъщност оказва се, че твърде много хора ги интересува бъдещето на нейната страна. Някои искрено, други не толкова. 

Отвлеченият принц Сьорен, чието гърло за малко да се плъзне изпод ножа на Тора, сега излежава греховете си в килията на кораба, където е подложен на системни побоища и унижения. За щастие опърничавият принц е добре обучен как да се държи в пленичество. Така че не го мислете много, ще оцелее, за да гледа намръщено и напрегнато младата кралица. 

Ситуацията изобщо не е розова. Теодосия може и да е избягала от императора, но това не променя много, освен факта, че поне засега няма да й се наложи да се омъжи за него и че по-скоро би умряла преди да попадне отново в неговите ръце.

 Херон е изпълнен с гняв и желание за мъст, Арт изглежда много по-плаха и свита на кораба в присъствието на майка си, Блейз е на път да се превърне в берсерк и да убие всички. Астрея няма никаква армия, камо ли такава, която би могла да изгони императора от земите им или да го убие. А Драгонсбейн заявява на Тео, която току що си е върнала свободата, че трябва да се омъжи за някой богат принц с голяма армия, която би могла да прогони каловаксийците от техните земи. 

Красота! 

В крайна сметка сюжета на книгата се завърна около избора на кандидат, което според мен се оказва доста печеливш ход от страна на Лаура Себастиън. Това й позволява да изкара Теодосия от малкото пространство на каловаксийския дворец, където бе затворена в първата книга и създаде свят около нея. Затвореното битие на историята изведнъж се превръща в политическа карта на континента. С много и най-разнообразни играчи, със собствени политически интереси, цели и стремежи. Лаура Себастиън изгражда истинска дворцова интрига - напрегната и безмилостна. 

Докато четях обмислях цялостното развитие на героите. Чудех се, дали е възможно момиче сломявано, наранявано, унижавано години наред, да изправи толкова гордо глава и да поеме такива рискове. Чудех се, доколкото е реалистичен този поведенчески модел. Но пък от друга страна, Теодосия е разкъсвана от достатъчно съмнения, по отношеноие на Блейз, на Сьорен, на Драгонсбейн и цялата тази противна история с женитбата, тя е достатъчно уплашена от аномалиите, които се случват с нейното тяло, така че може би 400 страници нямаше наистина да бъдат достатъчни , за да се съвземе и от тези травми, така че решението на Лаура да ускори процеса е разбираемо.

И само ще спомена, че краят е много добре изпипан. Страхотен туист в историята, който аз бих определила като Game changer и действие в последните страници, което ме кара да чакам последната книга от трилогията с нетърпение, каквото не изпитвах след първата. 

"Виенски апартамент" - Радостина А. Ангелова

Заглавие: "Виенски апартамент"

Автор: Радостина А. Ангелова

Издателство: Софтпрес

Година: 2019

Брой страници: 256

Сигурно вече сте разбрали, че си имам нови любими български писатели. Изумително е колко велики таланти са се родили в тая малка България. Не бих си позволила да ги сравнявам един с друг, защото двамата пишат в диаметрално различни плоскости, и всеки от тях е изклкючителен по свой собствен начин. Но има една нещо, по което и двамата си приличат адски много. Трябваше ми точно една книга да се влюбя в тяхното творчество и да разбера, че ще прочета всяка думичка, написана от тях. Да, говоря ви за Галин Никифоров и Радостина А. Ангелова. Преди празниците писах за "Тяло под роклята". Сега искам да ви разкажа за "Виенски апартамент"

Това е една малка и изключително симпатична романтична история. А Радостина знае как да подръпне роматичната струна в душата ми като същевременно запазва баланса и не превръща историята в нещо сладникаво. 

Бианка е млада жена и самотна майка, която току що е получила страхотно предложение за работа от фирмата, в която работи. Да се премести във Виена в централния офис. Чувството, че някой е забелязал качествата ти, че е забелязал усърдната работа, която вършиш, е прекрасно. И Бианка обмисля сериозно предложението. Затова заминава за една седмица за Виена, за да обмисли на спокойствие всичко. Такова решение не се взима лесно. Особено когато имаш дете и си самотен родител. Всяка майка се пита цял живот кое е най-доброто за нейното дете. И най-големият прблем е, че няма представа кое е правилното решение. Защото някой ден, когато това дете порасне, може да я съди за нейните решения, каквито и да са били те. 

Като жени често се вживяваме толкова дълбоко в ролите си на съпруги, партньори, служители, майки, дъщери, че понякога забравяме какво е да сме хора. Да искаме нещо за самите нас, не като жени, а просто като човешки същества. Но какво всъщност означава това?

Бианка пристига във Виена, нетърпелива да открие отговорите, които търси. Но всичко се обърква естествено.

А чаровният й австрийски хазаяин не успява да държи мислеите и ръцете си далеч от нея. Филип Гласман наскоро се е разделил с жена си. А сега е плейбой. Новата философия в живота му е Hi, fuck and bye! 

Но Бианка обърква доста неща, както можете да се досетите. 

Паралелно с напрегнатите сблъсъци между Бианка и Филип, Радостина Ангелова вплита и няколко странични разказа в повествованието. Кратки истории, изповеди или монолози за и от всеки от героите в книгата, пропити с откровеност, която лесно достига до читателя. И за да ни омае окончателно, Радостина създава една паралелна реалност, в която митология, традиция и магия се преплитат в едно, за да подсилят нишката на магичния реализъм.

Но ако изключите всички сюжетни забежки и романтични нишки, ще видите че в основата си това е роман за търсенето на дома. Всеки от нас рано или късно си задава тези въпроси. Къде е моят дом? Къде принадлежа? Родния ми град? Приятелите ми? Семейството ми? Родината ми? Или всяка държава и всеки град може да ми бъде дом?

Какво е домът? Четири стени напоени със спомените и чувствата на тези, които ги обитават? Какво е? Може би топлата гръд на любим човек, мека, но силна, предоставяща ни непоколебимата си опора и топлина. 

"Виенски апартамент" е написана с много магия и финес. Тя е прекрасен избор за студените месеци и за малко домашен уют. Насладете й се с чаша меко вино през почивните дни. 

"Кралица на нищото" - Холи Блек (Ревю)

Заглавие: "Кралица на нищото"

Автор: Холи Блек

Издателство: Ибис

Превод: Боряна Даракчиева

Година: 2019

Брой страници: 276

Дългоочакваният финал на трилогията за Вълшебният народ. Не че го чакахме дълго, защото издателство Ибис свършиха прекрасна работа преди празниците и ни зарадваха с няколко страхотни заглавия, за да стоплят зимните ни вечери. Дългоочаквана е, защото наистина нямах търпение. Ама грам! Дни преди да пристигне книгата, вече бях изпълнена с трескаво очакване. И въпреки че в същия ден стехнах и 90 кила багаж за почивката, повечето от който детски (някои от вас ще разберат защо е важно да се спомене), и не ми остана никакво време, не се спрях, докато не я дочетох. Просто не можах. 

С тази трилогия Холи Блек автоматично се качи в топ три на моята лична класация на YA фентъзи кралиците редом със Сара Дж. Маас и Касандра Клеър или както аз обичам да ги наричам в ума си (Drama Queen, Queen Love & (вече отскоро) Dark Queen), предполагам досещате се коя коя е. :)

Ако сте хванали някое от ревютата ми за "Жестокия принц" или "Злият крал" сигурно ви е направило впечатление, че съм влюбена в тези книги. Влюбена съм в атмосферата, която Холи Блек създава около своите герои. В красивата жестокост, с която обрамчва техните характери. В опасната и динамична среда, в която те израстват като образи. Особено обичам това, че Холи Блек избира да постави акцента върху тяхната тъмна страна, върху недостатъците им, върху грешките им. Добрите намерения са обвити в паяжина от жажда за власт и задкулисни интриги. 

Джуд получи властта, която искаше. Превърна се в кралица на феите след като двамата с Кардан се врекоха един на друг. И миг по-късно лукавият крал отрече това да се е случило и я прокуди в земите на хората. 

Ако сте чели първите две книги вече сте добили добра представа за характера на Джуд и вече се досещате как би й се отразило това предателство. Смъртно момиче отраснало в света на феите - тя е недоверчива до мозъка на костите си.  Всеки жест отправен към нея я кара да отстъпи предпазливо крачка назад или да нападне превантивно, убедена, че това е капан. Виждайки протегната към себе си ръка, първата мисъл на Джуд е: "Внимание, тук има нещо гнило!" Всъщност не първата, по-скоро единствената мисъл. Тя дори не може да допусне възможността за безкористно действие. Не и тук. И каква друга да бъде, отраствайки в един вълшебен свят пълен с красиви и жестоки магични създания, които не разбират милостта, нито човещината. Как е възможно една безсмъртна фея, притежаваща силата да затрие цял град с едно щракване на пръсти, да си представи, да разбере крехкостта на смъртните, краткостта на техния живот, изменчивостта на техните емоции, силата на техните чувства, остротата на техния ум?

Кардан олицетворява всичко, което Джуд ненавижда в кралството на феите - той е съкрушително красив, силен, надменен, арогантен, жесток, могъщ и адски умен. И ако само си мислите, че Холи Блек се е постарала да ни заблуди, скоро ще разберете, че много се лъжете. Кардан е точно такъв. Отхвърлен още от дете, израснал с бича върху гърба си, той съвсем естествено се превръща в жестокия млад принц, от когото не зависи нищо, но който може поне да накара всички около него да затреперят в присъствието му. 

А благодарение на Джуд се превръща и в злият крал, който обещава да действа като нейна марионетка точно година и един ден, а след това я предава. 

Действието в последната книга беше до голяма степен предвидимо, защото Холи Блек създаде едни изключително колоритни образи и направи нужното, за да ги опознаем в дълбочина. Но действието е толкова динамично, че нямаш време да се усетиш. В момента, в който се случат нещата, си даваш сметка, че вътрешно си го знаел, че си го очаквал. И зад действията на всеки един от тях прозира добре подплътена с мотиви логика. 

Ако приемем, че е нереално нещо да бъде перфектно и в този ред на мисли трябва да има поне един недостатък в тази история, бих казала, че е обемът на книгите. Или може би просто аз съм твърде запленена и алчна, защото просто ми се струва несправедливо да е толкова кратка.

Знаете ли, ще ви призная нещо. Чувствам се, абсолютно неспособна да канализирам всичката енергия, която вложих, четейки тази поредица. Нито съм способна да изразя достатъчно добре колко много ми хареса. Пиша и трия изречения от един час насам, защото всяко от тях ми изглежда много клиширано и хиперболизирано и ми се струва, че няма да ми повярвате много, ако започна да се изразявам по този начин. А когато го напиша с простички думи, го усещам някак твърде постно. И като прибавим това, че не искам да дълбая около сюжета, защото страниците са малко, събитията много и  силно преплетени, лесно мога скоча в детайлите и да издам нещо.

Но фактите са си факти. Тази история е вълнуваща. Накара сърцето ми се да се разхлопва през няколко сраници - при многобройните сблъсъци между Кардан и Джуд и в репроспекцията от тяхното минало. Харесвам начина, по който Холи Блек използва противопоставянето - между баща и дъщеря, между сестри, между любовници, приятели и врагове и начина по който тези контрапункти завъртат колелата на сюжета. И като че ли точно тези сблъсъци са горивото, което захранва този свят и го прави толкова омаен и вълнуващ. Джуд и Кардан в крайна сметка работеха през повечето време заедно, но то никога не бе доброволно. Винаги бе част от някоя интрига, винаги имаше скрити планове и лична мотивация извън общата цел. После всичко се обърна. И изведнъж се оказа, че се стремят към едно и също нещо, но недоверието бе твърде голямо. И бе далеч по-удобно да се преструват, че всеки преследва своите лични интереси, а крайният резултат ще бъде просто следвствие. 

Всичко това запази тъмните им ореоли до края, превръщшайки ги в съюзници по неволя с потиснати желания, борещи се с инстинкта си за самосъхранение през цялото време, противопоставяйки се на всичко в себе си. Аз аз чета примряла в постоянно очакване и препрочитам изненадващо откраднати признания и разкрития, търся ги в мълчаливите жестове, в словестните битки, в измамните магии. 

Изчетох на един дъх "Кралица на нищото" броени часове преди да заминем за зимната ваканция и като че ли това ме спаси донякъде, защото нямах време и възможност да изпадна в онази дълбока читателска бездна, когато си бил толкова свръхразвълнуван от някоя книга, че след това не знаеш как да продължиш със следващата. Нямаш настроение за нищо друго, защото просто не можеш да излезеш от тази история. Продължаваш да преиграваш на ум сцени от нея, да имитираш на ум интонацията на героите и да си преживяваш отново и отново онези задъхани моменти, когато всичко е висяло на косъм и ти трескаво си отгръщал следващата страница. 

Имам все пак една мъчничка утеха. Нова година, нов късмет. Може би ще имаме възможността отново да се потопим в красивите и опасни светове, които Холи Блек рисува така умело. 

***Благодаря на Издателство Ибис за предоставената възможност! ***

"Тяло под роклята" - Галин Никифоров (Ревю)

Заглавие: "Тяло под роклята"

Автор: Галин Никифоров

Издателство: Сиела

Година: 2018

Брой страници: 244

Знаете ли, много отдавна искам да прочета книга на Галин Никифоров. И колкото повече време минаваше, толкова по-силно си навивах на пръста, че това трябва да е "Тяло под роклята". Това беше невежо решение, взето без да чета анотацията, без да чета ревюта и коментари извън обичайното, че неговите книги са прекрасни. 

Реших да изпробвам, нещо което отдавна ми се върти в главата. Така че си направих регистрация в Сторител и я изслушах. Не знам, дали това бе плюс или минус, но съдейки по начина, който се чувствах в края на тази книга, вярвам, че няма как да е било минус. 

Още в началото се чудех в какво съм се забъркала. Но не можех да спра, защото мисълта, думите на Галин Никифоров се изливат върху страниците като горчиво уиски, омалмощаващи и омагьосващи.

Искам да си говоря с вас за тази книга, искам да споделям, но ако не сте я чели, не мога да ви кажа и думичка от нея. Не искам да ви разкрия нито един детайл. А така искам да си излея душата. Да ви разкажа как в последните минути бях в пълен ступор, неспособна да говоря, неспособна да преглътна, макар че бях наясно какво ще се случи. 

В началото се чувствах малко неудобно. Не защото книгата засяга една много спорна тема, по която съм сигурна всеки има какво да каже и която се отваря като кървяща рана в нашето съвременно общество поне няколко пъти годишно и предизвиква смут и негативи. Не. Галин Никофоров дава друга гледна точка. Тотално различна от това, което сте си представяли съвсем в началото. Но не това ме накара да се чувствам така некомфортно.

Не.

Почувствах се като натрапница в ума и мислите на Борис, той разголи тялото, душата и мислите си на тези страници, а аз сякаш бях някой престъпен ум, който може да чете мисли и се бях вмъкнала в главата му непоканена. Но дори и така да беше, той не скри нищо. Не потисна нищо, дума след дума, разряза плътта си, свали кожата си, свали себе си и разказа неподправената истина за двама близнаци - Борис и Бориса. Затова преглътнах смущението си и удържах импулса да се отдръпна и да му предложа личното пространство, от което има нужда всеки човек. Останах. За да разбера защо Борис направи това, което направи. 

Не съм сигурна от кое съм по-впечатлена. От гладкостта и напевността на езика, с който Галин Никифоров твори - без свян, без прикриване, без любезност? Контрастът между острите ръбове на действието и мекотата на разказа ме изпратиха в някаква безтегловност, докато четях. Или от дълбочината на човешката душа, до която е успял да стигне за тези няма и 250 страници. Наистина не разбирам как е възможно да се побере всичко, което се случи, всичко, което преживях заедно с Борис в този маломерен брой страници, без да усетя липсващи парчета, без недоизказани или просто загатнати намеци, без зейнали пропасти в психологическия и емоционалния пъзел, който е създал. 

Трябва да разберете, че Борис прави това, което трябваше да направи. То не го оправдава. Не го помилва. Не изчиства съвестта му. Всяко негово действие е подчинено на желязна логика, задвижена от най-баналното чувство - обич, наситена с много болка. 

Думите на Галин Никофоров изрязват парчета плът, загнояла и здрава, рисуват по страниците изкусно със скалпела - прецизно, премерено, с хирургическа точност и отчайваща нужда. Той е безмилостен и неприлично талантлив. В началото се чудех, дали съм направила правилния избор за първа среща с него. Сега се чудя, дали ще може да достине отново или да надмине високата летва, която сам е вдигнал. 

Книжна равносметка 2019

Здравейте книгоядци, 

Време е за книжна равносметка. За пръв път от много време успях да си довърша книжното предизвикателство в Goodreads. С което си постижение се чувствам много горда. И с ръка на сърцето мога да кажа, че това беше една изключителна книжна година. Опитах се да направя малка подборка на едни от най-хубавите книги, които прочетох тази година и накрая с много лишения и самовъзспиране, купчината пак нарастна много повече от планираното да ви споделя. 

Ще карам по ред в снимката, защото ми е трудно да фаворитизирам сред толкова любими книги. 

Тази година открих комиксите на Константин Витков - Титис за Jack Eridon, които излизат под логото на Artline и се превърнах във върл фен още от първите страници. Титис твори с много въображение и хумор. 

Три български книги се откроиха много ярко за мен през тази година. Различни от хоризонт до хоризонт и под общия знаменател на прекрасното. Най-накрая и с много желание прочетох "Кръв от къртица". За Здравка Евтимова ще кажа само, че тя е литературен гигант. Безкрайно съм щастлива и горда, че споделя с нас своя талант. 

"Втора кожа" на Катерина Стойкова открих случайно, но няма да забравя никога. Думите й още откеват в костите ми и стягат гърлото ми. 

"Процедурата по забравяне на човек" от Антония Атанасова смело мога да заявя, че е най-хубавият книжен подарък, който съм получавала някога. Тя е излята душа измежду страниците, замесена с любимата ми музика. Разкош.

Две книги, които ти циментират краката и те хвърлят на дъното на океана, едната написана бекрайно красиво, другата жестока и безмилостна като бръснач прерязал плът и кост. И двете изпълнени с толкова обич и болка, че като че ли събират цялата гама от емоции, които човек може да предизвика у друг човек, без пропуск. 

"Берлинска любовна песен" на Сара Матиас и "Чернобилска молитва" на Светлана Алексиевич. 

Дебютната и последната книга на двама мои изключително любими писатели от съвремененната литература, които ми се струва, че остават някак недооценени. А не заслужават подобно отношение. 

"Спасението на Хенингтън" - дебютната книга на Патрик Нес е нещо изключително. Все още не мога да проумея що за човек, за да напишеш нещо толкова чудовищно добро в първият си ръкопис! 

И Патрик Зюсак, който мнозина познават предимно с "Крадецът на книги". Най-известната му творба. Първата, която прочетох от него и след нея знаех, че ще прочета и всяка следваща, която напише. А той става все по-добър и по-добър. "Мостът на Клей" е семейна история, много тривиална, предсказуема и написана по неустоим начин. Никой не разбира и не вниква по-добре в момчешкяи свят от Зюсак.

"Sapiens: Кратка история на човечеството"???е една от трите тухли, с които се зарекох да изпратя книжната си година. Хахари е разказал историята на човешкия вид от антропологична гледна точка по един много интригуващ начин с щипка хумор и добър баланс. 

"Пожарникаря" на Джо Хил е вторият ми избор за завършек на годината. Отгърнах първите страници с известна доза риск, защото рядко си избирам 700-странична книга за първа среща с автор, но това се оказа едно от най-добрите ми книжни решения. Джо Хил едновременно тодава нужната почит на творчеството на великия си баща, но и с размах излиза от сянката му и утвърждава своето място на литературната сцена и в сърцата на читателите. 

И като говорим за Краля няма как да пропиуна "Доктор Сън", продължението на "Сиянието", което ми хареса дори повече от първата книга. Отличн баланс между страхотии, подкрепа и смелост, която рикушира през цялото време между Дан и малката Абра, за да изгради една много силна връзка в един много вълнуващ разказ. 

Има още една българска книга, за която искам да ви поговоря. "Афиши в огледалото" от Радостина А. Ангелова, която направо се излива от страниците като концерт за пиано, толкова мелодична и красива. 

Книгата за Дейзи Джоунс & The Six  пък беше стъпка в нещо ново - биографичен фикшън. Написа на сбор от инревюта, взети от всеки един от членовете на бандата и техните най-приближени хора, тя толкова реалистична и магнетична, че в края те кара да се почувстваш като част от голямата сцена. 

И следва много фентъзи. И много Young Adult! :)

Фолклорните фентъзита на Наоми Новик ("Изтръгнати от корен" и "Сребърна приказка") ги подминавах години наред и ако не беше едно ревю, което прочетох, вероятно щяха да отлежават още там някъде по задните рафтове на библиотеката ми. Там някъде в този жанр е и последната книга от трилогията за Вася и Морозко - "Зимата на вещицата". Не е лесно да омаеш Царя на Зимата, но е едно от най-вънуващите неща, особено като се има предвид, че нямаш никакво намерение да го правиш. 

Всъщност тази година има много епични завършеци на поредици. Като "Кралица от мрак и въздух", която привърши "Тъмни съзаклятия", "Кралство на Пепелта", която сложи край на Стъкленият трон, "Заклинание за светлина", която ни доразказа историята за антари в четирите Лондона. 

И всяка една от тези книги беше зашеметяваща. Толкова много поредици приключиха през изминалата година, че се чувствам малко осиротяла. За щастие чакаме нови книги и от Каси и от Сара Дж. Маас и до броени часове чакаме и "Кралица на нищото", за да завършим още една поредица тази година. 

А догодина очакваме и третата книга от порецита "Дъгата на косата", която се оказа много различна от повечето книги в жанра и прикова вниманието ми. Така че имам за какво да се живее и догодина. :)

Надявам се и следващата година да е също толкова силна, увлекателна и вихрена. Пожелавам на себе си и на вас много книжки приключения и развинтено въображение.

Благодаря на всички за всички споделени мисли, книги и емоции!

Догодина! :)

"Sapiens: Кратка история на човечеството" - Ювал Ноа Хахари (Ревю)

Заглавие: "Sapiens: Кратка история на човечеството"

Автор: Ювал Ноа Хахари

Издателство: Изток-Запад

Превод: Ина Димитрова

Година: 2016

Брой страници: 384

Изобщо не се чувствам уверена да пиша за тази книга, защото нямам добра база за сравнение. Не чета много документална литература. Не и ако не ми се налага. Но все пак ще предизвикам себе си и ще се опитам.Това е кратка история на човечеството for dummies. :) Или може би точно защото разглежда света от антрополгична гледна точка, редовете са по-читаеми, познати и близки до нас. 

Разказът тръгва далеч преди появата на Hоmo Sapiens, отграничавайки няколко различни вида в човешкия род, от които според данните и доказателствата, които имаме, изглежда оцелява само  Homo Sapiens.

"Истината е, че в периода от преди около 2 милиона години до преди приблизително 10 000 години светът е бил едновременно дом на няколко човешки вида… Планетата отпреди стотици хилядолетия е била обитавана от поне шест различни човешки вида. Фактът, че в момента сме единствен вид, а не наличието на на множество видове в миналото, е специфичен – и вероятно инкриминиращ."

Праисторическата част е изключително интересна. Може би, защото голяма част от събитията, описани особено след Индустриалната революция насам, са ни доста познати - някои от училище, някои от опит и спомени дори. Това, в което по-рядко съм имала възможност да надникна по-детайлно е праисторичския период и за мое огромно удоволстрвие Хахари отделя почтителен брой страници, за да ни разказже именно за тази част от човешката еволюция и за основните последици от нея - върху географията, климата, но най-вече неговото пагубно влияние върху флората и фауната - стотици видове загубени завинаги, принудени да еволюират в нещо по-практично или неспообни да поддържат темповете на развитие на Sapiens. 

"Едва преди 400 000 години няколко човешки вида започнали по-често да хващат по-едър дивеч и само през последните 100 000 години – с възхода на Homo Sapiens – човекът се изкачва към върха на хранителната верига…. човекът стигнал върха на пирамидата толкова бързо, че екосистемата не е разполагала в време за адаптация. Нещо повече: самият човек не успява да се приспособи. Повечето хищници на върха на пирамидата са могъщи създания. Милионите години доминация са ги изпълнили със самоувереност. Homo Sapiens прилича повече на диктатор на бананова република. След като доскоро сме били сред губещите в съревнованието в саваната, ние сме изпълнени със страх и тревога за позицията си, а това ни прави още по-жестоки и опасни. Много бедствия в хода на историята – от смъртоносните войни до екологичните катастрофи – са резултат от този твърде преждевременен скок." 

Тази теория важи с пълна сила и за изчезването на другите човешки видове. 

"Толерантността не е характерна черта на Homo Sapiens. В съвременността малка разлика в цвета на кожата, диалекта или религията е достатъчна, за да накара една група от този вид да реши да унищожи друга. Дали древният Homo Sapiens е бил по-толерантен към един напълн различен вид? Напълно възможно е срещата му с неандерталците да е станало най-значимото етническо прочистване в историята… Независимо каква е истината, въпросът какво се е случило с неандерталците (и останалите човешки видове) е една от най-големите загадки в историята. "

Други изключително интересен аспект, върху които Хахари поставя акцент, е когнитивната революция. Умението на човек да общува. Комуникацията е в основата на всички, на Сапиенс като вид, на оцелването, на индустриалната революция. Способноста ни да общуваме е това, което ни позволява да създадем общества, йерархия, религии, всичко. Това ни прави по-силни, по-способни да оцелеем, по-адаптивни, по-гъвкави. 

"След настъпването на когнитивната революция Homo sapiens започва да обитава двойствена реалност. От една страна, обективната реалност на реките, дърветата и лъвовете; и от друга, въобразената реалност на богове, нации и корпорации."

"Никога няма да успеете да убедите маймуна да ви даде своя банан сега, обещавайки безброй купчини банани след смъртта ѝ в маймунския рай.Фикциите обаче не позволяват не само да си представяме неща, но и да правим това колективно. Ние можем да съчиняваме общи митове като библейската история за сътворението, митовете за Времето на сънищата на аборигените в Австралия и националистическите митове на модерните държави. Тези митове дават на Homo Sapiens безпрецедентно умение за сътрудничество между голям брой индивиди... Това е причината Homo Sapiens да управлява света...Всяко мащабно човешко познание - модерна държава, средновековна църква, древен град или архаично племе - почива на общ мит, който съществува единствено в колективното въображение... Във Вселената няма богове, няма нации, няма пари, няма човешки права, няма закони, нито справедливост извън общото въображаемо пространство, създадено от човешките същества."  

Именно когнитивната революция полага основите на всичко, което имаме сега, на този въобразен ред, който сами сме си създали, включвайки в това, политиката, предприятията семейството, ценностите, правилата, обществото, морала, религииите, държавите... всичко, което днес ни заобикаля и изпълва всяка минута от съществуването ни на земята. 

Хахари се старае да пише безпристрастно и мога да кажа, че успява. В различни моменти от книгата се поставях в различен тип роли, на дълбоко религиозен човек, на атеист, на ловец събирач или земевладелец, на предприемач и обикновен служител, на Маркс и Адамс и в крайна сметка последното ми усещане е, че аз мога да уважа гледната точка на дълбоко религиозния човек, разбирам нуждата от съществуването на религията, разбирам ползите, но разбирам и вредите. И всичко това не ме оставя засегната по отношение на избора, който съм направила за себе си.

" Еволюцията се основава на различието, а не на равенството. Всеки носи различен генетичен код и от раждането си е изложен на различни въздействия на средата. Това води до развитието на различни качества, за които вероятността за оцеляване е различна. Затова „създадени равни“ трябва да се преведе като „еволюирали по различен начин“. "